Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Нашата работа е да се погрижим да не получи каквото иска — каза Пъг.

— Искам го мъртъв — изръмжа Миранда.

— Убиването му е лесно. Трудно е да остане мъртъв — обади се Накор.

— Какво стана със смъртния разлом в Опардум? Открихме ли нещо?

— Така мисля — отговори Накор. — Проблемът е, че всички некроманти работят за другата страна. Ако имахме един, който да работи за доброто… — той сви рамене.

— Скоростта, с която Варен сменя тела, ме кара да подозирам, че има някакъв съд, приютяващ душата му.

— Мислех, че това е мит — каза Миранда.

Пъг изглеждаше раздразнен.

— Виждал съм твърде много, за да предположа, че нещо е само легенда. Обикновено просто още не ми е попадало.

Миранда се намръщи.

— Повечето истории са базирани на факти — обади се Накор. — Има много начини да обсебиш някого. Майка ти беше станала много добра в това. Но тя бе уязвима — ако тялото загинеше, щеше да умре и тя.

Накор не й беше казвал, че тъкмо той бе унищожил духа на жена си, която се падаше майка на Миранда. Според нея Йорна, позната и като лейди Кловис, бе загинала, когато демонът Джакан бе поел контрол над армиите на Изумрудената кралица.

— Но Варен оцелява след смъртта на тялото и си намира ново. Това означава, че неговата душа, дух, съзнание или както го наречеш, е на друго място, най-вероятно в някакъв предмет. Би могло да е преспапие на бюрото му, а не урна — Накор сви рамене. — Някак е свързано с онзи разлом. Затова си мисля, че е добре да продължаваме с опитите да го проследим.

— А нашият син? — попита Миранда нетърпеливо.

— Ще изпратя Магнус — каза Пъг. — Скоро ще се върне от Келеуан и веднага ще го пратя в Кеш, да поговори с Калеб. Докладът на Тал не е много пълен.

— По-добре да отида и аз.

Пъг се засмя.

— Първо, в Кеш не е прието жена да се разхожда сама по тъмно. Второ, Магнус е с много по-умерен характер от теб, любима.

Тя го изгледа, но не каза нищо.

— Когато дойде време да се изправим срещу Варен, ще те взема — обеща Пъг.

Миранда изглеждаше доволна.

— Добре, но искам да ми кажеш веднага щом разбереш нещо за Калеб.

— Разбира се, скъпа — отвърна Пъг и погледна Накор.

Дребният комарджия му се ухили.

Каспар бе заобиколен от личната гвардия на императора.

Мъжете изглеждаха впечатляващо. Бяха високи почти по седем стъпки. Всичките имаха мургава кожа, което предполагаше, че ако не са от Истинската кръв, са от близките съюзнически племена. Носеха ленени поли и кожени колани. Сандалите им бяха със закрити пръсти и Каспар предположи, че са предназначени за бой, а не за удобство. Носеха извити саби и посребрени стоманени нагръдници.

Минаха през няколко галерии с фонтани и екзотични птици и го въведоха в помещение, в което имаше огромно легло, вдигнато на подиум в центъра на стаята.

Самото помещение приличаше на павилион, с различни завески, които можеха да създадат уединение. В момента бяха отгърнати и предлагаха зашеметяваща гледка към града.

Диигаи седеше на богато резбован стол до леглото. На масата пред него беше подреден най-прекрасният шах, който Каспар бе виждал. Императорът му махна с ръка.

— Сядай, момче. Да поиграем.

Каспар се огледа. Стаята бе пълна с красиви жени, облечени според обичая на Истинската кръв. Каспар не се впечатляваше лесно от всяко хубаво лице и едър бюст, но дори той бе заинтригуван.

Императорът пак махна с ръка.

— Искам да играем на спокойствие, скъпи мои. Оставете ни.

Момичетата излязоха с кикот, а слугите придърпаха завесите и оставиха само една панорама към града.

— Това е максималното усамотение, което получавам, Каспар — императорът заряза официалния тон. — Давам ти белите.

Каспар кимна и вдигна една пешка.

Квадратите бяха от абанос и слонова кост, а фугите бяха пълни със злато. Фигурите бяха от черен оникс и халцедон и представляваха истински произведения на изкуството. Бялата царица имаше много красиво лице. Всички корони бяха от злато, а като погледна по-внимателно, Каспар видя малките диаманти по скиптъра на офицера и платинения меч на ездача на коня.

— Давай, момче — подкани го императорът и Каспар премести пешката. Бяха минали много години, откакто за последно го бяха наричали „момче“. — Обзалагам се, че си мислиш за всичките тези красавици.

Каспар се засмя.

— Ваше величество, признавам, че съм поразен от тяхната хубост.

Императорът се усмихна и Каспар остана изненадан от това колко здрави и бели изглеждат зъбите му.