Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

В този момент две огромни ръце ги хванаха за раменете и най-огромният мъж, който бяха виждали, ги изблъска обратно в стаята. Момчетата паднаха на пода. Жената в коридора продължаваше да крещи, вероятно някакви обиди. Грамадният мъжага влезе в стаята и измъкна много дълъг крив нож.

Всичко се случи толкова бързо, че братята не можаха да реагират. Мъжът направи крачка към тях, но внезапно един меч се опря между врата и рамото му и един глас произнесе:

— Приятелю, по-добре не мърдай, че ще те порежа.

Гигантът се намръщи, но замръзна; главата му приличаше на огромна кафява тиква с очи. Жената продължаваше да вика нещо неразбираемо и мъжкият глас й отвърна:

— Мадам, сигурен съм, че това е недоразумение и че момчетата не са искали да ви обидят.

Братята все още не можеха да видят нищо заради огромния телохранител, но чуха гласа на Пабло Магуайър.

— Какво става тук?

Последва тристранен спор: жената викаше истерично, а двамата мъже се мъчеха да я успокоят.

Телохранителят бавно прибра ножа.

— Сега ще си махна меча от врата ти, а ти ще отидеш при господарката си. И без повече неприятности — каза мъжът зад него.

Гигантът направи крачка напред и се обърна, но отново срещна върха на меча, опрян в гърлото му.

— А, не! — отвърна младият му противник. — Това изобщо не е разумно.

Телохранителят изгледа злобно момчетата и тръгна към стаята в дъното на коридора.

— Момчета, добре ли сте? — попита мъжът с меча.

Тад и Зейн кимнаха.

— Задължени сме ти.

— Няма нищо — мъжът прибра меча си. Имаше тъмна коса и сини очи и бе по-млад, отколкото бяха решили в началото. Дрехите му бяха скъпи. — Качвах се нагоре и видях цялата олелия. Трябваше да спра тази грамада, стига въобще да е човек, а не някой избръснат трол, да не ви изкорми. Всъщност търся един човек, казва се Калеб.

— Той е нашият втори баща — каза Зейн. — Само че го няма.

— Е, значи ще трябва да дойда по-късно. Много ли ще се бави?

— Каза два часа — обясни Тад. — Ние мислехме да се разходим до източния кервансарай.

— Аз ще изчакам още няколко минути — мъжът кимна към вратата в дъното. — Да се уверя, че не ви следят. Калеб няма да е доволен, ако позволя да ви накълцат на парчета.

— Аз съм Тад, а това е Зейн.

Мъжът се поклони.

— Аз съм Талвин Хокинс, стар приятел на Калеб — намигна им. — Вървете да се позабавлявате някъде, но без кръвопролития.

Слязоха в общото помещение и Хокинс каза:

— Моля ви да предадете нещо на Калеб, като го видите.

— Какво, сър? — попита Тад.

— Утре вечер, в обичайното време на същото място. Запомнихте ли?

Тад повтори съобщението.

— Аз тръгвам. Вие също, за всеки случай.

— За всеки случай ли, сър? — попита Зейн.

— Именно. На ваше място щях да се мотая навън, докато Калеб не си дойде. Този телохранител може да ви глътне и да му остане място за цял вол.

И Тал изчезна през вратата.

Тад се обърна към Зейн.

— Има още време до свечеряване. Хайде да се поразходим из пазара.

Зейн кимна. Наистина бе по-умно да изкарат следващите часове в по-приятни занимания от това да бъдат боксови круши на Маманауд.

Накор се огледа.

— Какво точно търсим?

Пъг махна с ръка напред.

— Откакто Лесо Варен избяга от Оласко, се опитваме да открием обхвата на неговите „смъртни разломи“, както ги наричаме.

— Това го знам — отвърна Накор и продължи през високата до коляно трева. Ралан Бек стоеше малко встрани и ги гледаше.

Намираха се на обширна поляна някъде на три дни от границата между Кралството и херцогство Маладон и Семрик. До столицата на Маладон имаше четири дни езда.

Бек — гледаше двамата мъже, които се въртяха из тревата — се засмя и попита:

— Цял ден ли ще се въртим в кръг?

Пъг погледна опасния младеж и кимна.

— Ако трябва. Преди година открихме следи от много опасна и могъща тъмна магия. За да не ти досаждам с обяснения, ще кажа само, че е свързана с много лошите неща, които предстоят. Ще е много добре, ако може да й хванем… следите между Опардум, мястото, от където произхожда, и някъде другаде. Според нашите изчисления би трябвало да намерим нещо наоколо.

Бек поклати глава.

— Говорите за места, дето хич не съм ги чувал. Преди малко беше зима, а сега е лято. Освен това приказваш странно, макар да разбирам почти всички думи — младежът се засмя отново. — Не че ми дадоха избор дали да идвам, или не. Така че ето ме тук. Само дето продължавам да не виждам смисъла.