Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Сержантските шлемове имаха лека издатина, окичена с конски косми. Офицерите бяха на коне и носеха подобни униформи, но гребените на шлемовете им бяха по-големи.

— Това е Вътрешният легион — каза Калеб, докато момчетата зяпаха с възхита. — Войните-псета охраняват северните граници, а тези защитават столицата и двореца. Никога не напускат града, което е добре за останалите, защото обикновено в този легион взимат най-коравите копелета.

Щом войниците отминаха, движението се върна към предишния хаос.

След около час стигнаха странноприемница, на чиято табела имаше нарисувани три върби.

В двора веднага ги посрещна едно конярче.

След като се погрижиха за конете, тримата влязоха в сградата. Общото помещение беше чисто и спокойно. Насочиха се право към тезгяха, зад който стоеше висок слаб мъж със сива коса и брада.

— Калеб, радвам се да те видя. Кои са тези момци?

— Това е Тад, а това Зейн — отвърна Калеб и сложи ръце на раменете им. — Синовете ми.

— Синовете ти! — възкликна кръчмарят и протегна ръка за поздрав. — През всичките години не си казал и една дума, че си женен, нито че имаш деца.

— Стана скоро. Осинових ги — той ги стисна леко и ги тупна приятелски по гърба. — Момчета, това е Пабло Магуайър, собственик на „Трите върби“.

Братята се спогледаха, защото името не звучеше никак кешийско.

— Майка ми е от Родез и ме е кръстила на дядо ми — обясни мъжът с усмивка. — А баща ми е от Кинокхайд — това беше името, което местните използваха за провинция Кинок. — Та оттам ми е фамилията. А как се сдобих с тази странноприемница е история, която ще ви разкажа някой друг път — говореше с лекия акцент, който кинокците придаваха на всеки чужд език.

— Трябват ми две стаи — каза Калеб. — Или поне голямата в дъното на коридора, ако е свободна.

— Съжалявам, но вече е заета от една благородничка и дъщерите й — той се обърна към момчетата. — По-добре се дръжте настрани от тях, защото са от Истинската кръв.

Калеб вдигна въпросително вежди и Магуайър чак се обиди.

— Какво? Не може ли една знатна дама да отседне при мен?

— Очевидно може — засмя се Калеб.

— Знам какво си мислиш. При толкова резиденции защо тук? Е, не всичките са богати или пък от толкова високо потекло, макар че се държат, все едно са роднини на императора. Но дори най-дребният от Истинската кръв е по-високопоставен от нас, обикновените! Дамата е тук за Летния празник.

— Той е чак след месец — каза Калеб.

— Дошла е на пазар. Мисля, че съпругът й е губернатор на някоя от южните провинции и ще дойде да поднесе почитанията си на императора. Не ми казва нищо, така че събирам информацията парче по парче — той отново се обърна към момчетата. — Ще останат тук дълго, тъй че ако не искате да си загубите главите, не закачайте дъщерите. От Истинската кръв никак не обичат момичетата им да се мешат с простолюдието.

Тад и Зейн се спогледаха.

— Ще се държим прилично.

Калеб отново ги хвана за раменете.

— Аз ще се погрижа за това. Сега нека се преоблечем и да хапнем. Имам да свърша нещо набързо и после може да разгледаме града. Утре започваме работа.

Тад и Зейн кимнаха. Знаеха, че „работа“ има две значения и по-неочевидното малко ги притесняваше.

— Да видим тези — посочи Зейн.

Тад кимна и двамата се приближиха към сергията, която се намираше до южната стена на пазара в квартал Хаджана. Момчетата бяха в Кеш от седмица, но все още им бе трудно да не се изгубят.

Изпълняваха една и съща задача през деня, докато Калеб се занимаваше със своите работи — обикаляха търговските квартали и наблюдаваха внимателно, а вечер му докладваха. Според историята им уж търсеха ценни предмети, които да продадат в Кралството — предимно в Крондор.

Новостите на големия град вече не ги изненадваха, въпреки че все още се заглеждаха по красивите млади жени. Облеклото варираше от ритуални одежди, откриващи само очите, до съвсем разголено като на ловците на лъвове ошани, пастирите дингази и дори тези от Истинската кръв. Момчетата често зяпваха, когато покрай тях минеше някоя мургава красавица. Но вече започваха да свикват. Освен това от няколкото опита за разговор бяха разбрали, че на чужденците не се гледа с добро око. Калеб ги бе предупредил, че в Кеш има много народи, които биха се избили и ги възпира само здравата ръка на императора. Така че общуването не беше първа грижа на хората.

Двамата се приближиха към сергията, като заобиколиха някакъв уличен продавач, който предлагаше студена лимонада от керамичен съд, вързан на гърба му. Носеха най-леките си дрехи, но още не можеха да свикнат с топлината. А им бяха обяснили, че през следващите месеци ще стане още по-горещо.