Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Вече го знам със сигурност. Бек е такъв човек.

— Убеден ли си?

— Да. Той е едновременно голяма възможност и голяма заплаха.

Пъг присви очи.

— Продължавай.

— Използвах един трик, с който докосваш човек отвътре. Полезно е, когато искаш да знаеш дали има нещо необичайно. Например дали е обладан от демон.

— Разбирам.

— Или пък да разбереш дали лъже. Но тук става въпрос за друго. В Бек открих мъничка частица от бог. Съвсем мъничко парченце на божествено съзнание, даващо му способностите, които го правят опасен и непредсказуем. Пъг, в Бек има частица от Безименния.

Пъг го изгледа с изумление, заменено след малко от тревога.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Какво означава това?

— Означава, че в играта са замесени много по-могъщи сили, отколкото предполагахме. Щом Безименният е успял да пренесе и най-малката си частица тук…

— Рано или късно ще успее да се пренесе в пълната си мощ.

— Точно така — Накор погледна дългогодишния си приятел. — Намерил е начин да се промъкне отново в Мидкемия. А ние трябва да открием как да попречим на завръщането му.

Ездачите спряха.

Намираха се на един хълм по пътя от Калара до град Кеш. Калеб посочи светлините, които озаряваха облаците в далечината.

— Това е Кеш.

— Колко е голям? — попита Зейн.

Калеб слезе от коня си.

— Много. Това е най-големият град на света.

Яздеха от четири дни. Достатъчно, че момчетата да придобият още малко опит и да се покрият с прах, за да заблудят стражите, че идват от Долината на сънищата. Дори да сменяха конете си за по-свежи, подобно пътуване щеше да им отнеме поне три месеца. Но момчетата бързо свикваха, че новият им баща разполага с ресурси, за които не са и предполагали.

Бяха напуснали Звезден пристан на другия ден след венчавката. Тръгнаха на север, към някакво място, където уж живееше семейството на Калеб. Щом се отдалечиха от града, той извади едно от онези кълба, които момчетата наричаха „пътни сфери“, и ги пренесе на Острова на чародея.

Използва целия ден, за да запознае новата си съпруга със семейството си и необичайните обитатели на острова. Повечето концепции — могъщите магии, другите светове и пътуването между тях — бяха необясними за Мари, но Калеб знаеше, че с времето тя ще свикне. Калеб беше доволен от спокойствието, с което Мари посрещаше чудатите новости, и от усилията й да се хареса на родителите му. Още по-доволен бе от радостта й, когато видя новото им жилище, което си беше като царски палат в сравнение с къщурката й в Звезден пристан.

Единственият по-напрегнат момент бе, когато шестте сестри от Питирендар се появиха да посрещнат момчетата, облечени предимно в гирлянди от бял олеандър. Гледката бе повече, отколкото Мари можеше да понесе.

Калеб я издърпа настрани.

— Много от нещата, които ще видиш, са странни. Но помни едно: никой тук не иска да навреди на теб и момчетата.

Мари се намръщи — гледаше как момичетата се висят на вратовете на синовете й.

— Това не е никак прилично, Калеб.

— Ти си от Звезден пристан. Виждала си хора от Кралството и Империята. Всяка нация си има различни обичаи и вярвания. Вече си видяла всичко, което човек може да си представи.

— Не съм виждала обаче как куп зеленокожи момичета се опитват да съблекат синовете ми посред бял ден!

Калеб се засмя.

— Просто искат момчетата да поплуват с тях. Баща ми е направил езеро, ей там, преди да се родя.

— Езеро ли?

— Защото майка ми мразела да ходи до плажа, за да плува всеки ден. Младите хора от Питирендар трябва да прекарват много време във вода. Важно е за здравето им.

Мари не изглеждаше убедена, но Калеб разбираше, че за една майка синовете й никога не порастват. Знаеше го от собствен опит.

Изкараха още една нощ заедно, а на следващата сутрин Калеб и момчетата тръгнаха. Използваха сфера, за да се транспортират в една конюшня в Ландрет, собственост на Конклава, и след това още веднъж, за да се прехвърлят на пътя, по който яздеха в момента.

Калеб започна да разседлава коня си.

— Защо не продължим? — попита Тад. — Светлините сякаш са близо.

— Защото не са. Оттук до покрайнините е половин ден езда, а после има два часа до портите. Ще стигнем утрешния следобед.

Зейн махна седлото, върза коня си и го остави да пасе.

— Сигурно е голям. Никога не съм виждал толкова светлини.

— Има хиляди факли и фенери, Зейн.

Тад се приближи до брат си и двамата загледаха сиянието в далечината.