Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Накор поклати глава и каза:

— Това е убийство.

— Ако можеха да ме убият, да го бяха направили.

— При самозащита! — повиши глас Накор. — Видях как се биеш. Ти се опъна дори на Томас, а единственият смъртен, който би успял донякъде, е Талвин Хокинс. А той беше шампион на Двора на майсторите! Тези мъже просто нямаха шанс!

— Този не съм го чувал.

— Тук не е известен — Накор проучваше Бек, докато младежът привърши с яденето.

— А сега какво?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Някой да дойде да проучва онези неща, а аз да се захвана с друга работа.

— Може ли да дойда с теб? — ухили се Бек.

— Може би трябва. Ти си много импулсивен и въобще не се притесняваш за последствията.

— Че защо да се притеснявам? — попита Бек. — Някой ден ще умра, но дотогава искам разни неща и всеки, който ми се изпречи, ще страда. А аз обичам да ги карам да страдат — усмихна се. — Ако някой е достатъчно добър, ще ме убие и ще се свърши.

— Не се ли тревожиш какво ще стане, когато застанеш пред съда на Лимс-Крагма?

— Трябва ли? Нали боговете са ме направили такъв? Ако някой има проблем с това, нека си го реши. Аз не мога да се меря с тях. Ако съм навредил на някой бог, защо още не са ме превърнали в буболечка, да речем? — Бек се засмя. — Мисля, че боговете не се интересуват какво правя. Нито аз, нито останалите хора — кимна, сякаш бе мислил много по въпроса. — Сигурно би могъл да загазиш, ако плячкосаш храм или убиваш жреци без причина, но ако не закачаш боговете, и те няма да те закачат. Така си мисля.

— Нямаш ли приятели? Семейство?

Бек го погледна.

— А ти имаш ли?

— Семейство не. Бях женен веднъж, преди години. Но имам много приятели. Верни и добри. Хора, на които вярвам, както и те на мен.

— Е, значи си късметлия — Бек отново се загледа в далечината. — Понякога си мисля, че нещо в мен плаши хората. Рядко съм намирал общ език с другите. Предимно търся млади смелчаци, с които да яздя в търсене на бърза печалба и някоя неприятност. От време на време срещам някой, който харесвам. Обикновено такива, дето обичат да се бият. Имаше един момък, Касамир, най обичаше да се напие и да почне бой. Ей така, без причина. Отиваше и удряше някого. Наистина обичаше болката — очите на Бек заблестяха. — С него беше забавно, но един стражник в Киптак му счупи главата с дръжката на меча. Убих го, но се наложи да избягам от града. Оттогава пътувам с разни хора, дето си търсят забавление, но никого не бих нарекъл истински приятел.

Накор замълча за момент, преценяваше какво знае за младежа. Беше малко, но всъщност разкриваше твърде много.

— Кога започна да чуваш гласовете?

Бек го изгледа продължително.

— Като бях някъде на осем-девет. Откъде знаеш за гласовете?

— Защото и аз ги чух, когато бях на толкова.

— Какво ти казваха? — попита нетърпеливо младежът.

— Че… трябва да отиде някъде другаде.

Лицето на Бек се озари.

— И аз чух това… — усмивката му помръкна. — Както и други неща.

— Какви? — попита Накор.

— Не знам — Бек сви рамене и наведе поглед. — Понякога не са точно гласове… по-скоро усещане, че трябва да направя нещо. Да нараня някого. Да взема нещо. Да ида някъде — обърна се към пещерата. — Така стана, когато чух за това място. Някои от момчетата не искаха да идват тук, но аз знаех, че трябва да дойда.

Накор кимна и пак попита:

— Кога почнаха сънищата?

Бек затвори очи, сякаш споменаването за сънища беше болезнено.

— Откакто се помня — отново се втренчи в далечината. — Те са…

— Какви? — попита Накор след няколко мига.

— Сякаш гледам през прозорец или седя на висока кула. Виждам места… хора, които правят разни неща — отново отклони поглед. — Насилие, Накор. Битки, изнасилвания, горящи градове… Понякога ми идва твърде много. Все едно да срещнеш момиче, което обича пошляпването по време на секс. И стигате до момента, в който на нея не й харесва, и ти се удържаш, но знаеш, че ако я удариш още веднъж, ще ти стане хубаво. Тя се плаши и почва да пищи, но от това само ти става по-хубаво. Обаче ако я удариш пак, ще спре да се плаши, защото ще е в безсъзнание…

— Или мъртва — каза тихо Накор.

Бек сви рамене.

— Или мъртва. Все едно си на ръба и знаеш, че всеки момент нещата ще се променят. Както когато скачаш с коня си през препятствие, което може да е твърде високо, или се втурваш в стая и знаеш, че хората вътре са готови да те убият — очите му се разшириха и той загледа Накор с маниакално изражение. — Винаги се будя с лек ужас и сякаш все чакам нещо да се случи.