Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Прекъснахте празненството! — изпищя той. — После ми попречихте да убия тези двамата. Имате ли представа колко трудно бе да омагьосам тези момичета, за да предадат господарите си? При това без да ме разкрият? Всичките бяха обучени шпиони! Отне ми месеци!

— А ти, Каспар — продължи магьосникът. — Не ти ли стига, че ме уби веднъж? Къде всъщност е онова нещо? Ще ми е много полезно за нещо друго, което съм планирал.

— Далече оттук — отвърна Каспар. — Много далече.

— Няма значение. Не бързам.

— Ако умреш сега, всичко ще свърши — каза Пъг.

Варен се изсмя доволно.

— Така ли мислиш, Пъг? Смяташ ли, че съм толкова глупав и не съм си подготвил резервен план? Подценяваш уважението, което храня към теб и твоята… вещица? Жена? Каквато там ти се пада.

Миранда не отвърна на нападките, а прошепна:

— Той събира енергия.

— Няма къде да избягаш, Сайди — извика Пъг.

— Не бях чувал това име от много отдавна — императорът изглеждаше в разцвета на силите си. Косата му бе черна и мокра от пот. — Много е добре отново да си млад! — огледа повалените момичета. — Жалко. Знаете ли колко е вбесяващо да стоиш в това старо тяло и да… Няма значение. Ще си намеря други момичета. Докъде бях стигнал? А, да, време е да убия всички ви!

— Сега! — изкрещя Пъг.

Магнус се задейства. Беше започнал да напява заклинанието, докато наблюдаваше родителите си, и в уговорения момент се появи до тях.

Варен вдигна ръце и отгоре започнаха да се изливат вълни черна енергия, сякаш от висок водопад. Зловещата магия наподобяваше горене на масло на водна повърхност. Но пламъците бяха без светлина и жега, а само блещукаща чернота.

Пъг, Миранда и Магнус се опитваха да защитят хората около себе си. Каспар и принцовете гледаха удивено.

На принцовете им се струваше, че дядо им се е върнал през времето и отново е млад и могъщ. Само че беше променен. Беше луд и от него се изливаше злина. Дангаи бе извадил меча си, но не можеше да помръдне.

— Внимавайте да не ви докосне! — извика Пъг. — Ще ви погълне като пламък!

Каспар наблюдаваше ужасено как тези, които не бяха под магическия щит, загиват в агония. Кожата им се напукваше, плътта почерняваше и ставаше на прах. Течните пламъци поглъщаха дори костите.

Още по-неприятен бе фактът, че течният огън произвеждаше смразяващ хлад, който заплашваше да изсмуче живота и на тези зад щита. Варен продължаваше да стои на подиума и да сее гибел.

Тримата магьосници даваха всичко от себе си, за да окажат отпор. Каспар обаче знаеше, че те трябва да внимават, за да опазят тези около себе си, докато Варен няма такива проблеми — той можеше да сипе разруха във всяка посока, без да се интересува от последиците.

За първи път виждаше истинското лице на злото, без съжаление и преструвки, и го обзе отчаяние. „Как бихме могли да го победим?“ За момент бе готов да рухне.

И в този момент видя зад трона някакво движение, въпреки че бе затруднен от черните пламъци, които се блъскаха в щита на Пъг.

Накор махна на Бек да го последва.

— Стой до мен.

— Какво правим тук?

— Нещо добро.

— Накор, не ми пука за доброто.

— Тогава нещо забавно.

— Така може — усмихна се младежът.

Всички се бяха разбягали и Бек виждаше сблъсъка между мъжа на подиума и тримата долу. Около тях почна да се спуска някакъв течен черен мрак и Накор вдигна ръка, сякаш да го прогони.

Нещо невидимо ги пазеше от черните пламъци.

— Трябва да побързаме — каза Накор и махна към трона. — Не мога да издържа дълго. Това е труден трик.

Мъжът на трона пищеше истерично и сипеше вълна след вълна унищожителна енергия към тези долу. Само Пъг, Миранда и Магнус се бяха изправили срещу него и опитваха с всички сили да предпазят останалите.

Накор продължи да държи едната си ръка нагоре, а с другата потупа Бек по рамото.

— Убий го, моля те.

Младежът се усмихна, пристъпи напред и прободе обладания император в гърба.

Внезапно черните пламъци изчезнаха и настъпи тишина. Варен стоеше неподвижно, с отворена уста, и гледаше смаяно.

— Пак ли? — каза магьосникът и погледна щръкналото от корема му острие. Бек издърпа меча си и Лесо падна напред.

Тялото му потръпна.

— Назад! — каза Накор и дръпна Бек.

Чу се ужасяващ писък, като от гняв, трупан десетки хиляди години, и мнозина запушиха ушите си. От тялото изригна заслепяващ зелен пламък и заедно с него малка нишка енергия, която се издигна в небето и изчезна на североизток.

Настъпи нова паника, защото оцелелите побързаха да напуснат площада. Когато Пъг стигна до Каспар и принцовете, около тях бяха останали само шепа верни войници.