Реймънд Фийст - Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Алфред приближи началото на колоната и каза:

— Пред нас има пещера с изход навън.

Навлязоха в нея и Ерик видя през отвора й една забравена картина: пред него се простираха покрити със сняг върхове — късното следобедно слънце хвърляше по склоновете им златисти и розови отблясъци. За един миг той си помисли, въпреки болката и страха, че красотата покорява, но беше страшно уморен, гладен и измръзнал, за да й се наслади.

— Направете лагер — нареди той, като пресмяташе колко дълго могат да оцелеят. Мъжете извадиха факли от раниците си и ги използваха, за да напалят малък огън. Ерик направи преглед на продуктите и прецени, че имат достатъчно храна и неща за горене, за да останат живи пет-шест дни. След това, без значение колко бяха изтощени хората му, трябваше да се спуснат под линията на снега, като се опитат да се скрият от пантатийците, избегнали разрухата, причинена от предметите на валхеру, и да открият нещо за храна, което да им позволи да продължат напред.

Чудеше се дали конете са още в долината и дали ще могат да ги открият. Сега, когато и Калис, и дьо Лунвил бяха ранени, Ерик предвождаше оцелелите.

— Сержант — обади се Алфред, — по-добре елате.

Ерик мина покрай хората, които се мъчеха да запалят огън, и клекна до Алфред. Дьо Лунвил беше отворил очи.

— Старши сержант? — каза Ерик.

— Как е капитанът? — попита дьо Лунвил.

— Жив — каза Ерик. Чудеше се на този прост факт. — Всеки по-слаб би умрял още сутринта. Но той е добре и спи.

Ерик погледна бледото лице на своя пряк началник и попита:

— Ти как си?

Дьо Лунвил се закашля и Ерик видя, че кръв оцветява слюнката, стичаща се от устата му.

— Умирам — каза дьо Лунвил със същия делничен тон, с който би поискал още малко храна. — Всяко вдишване е… все по-трудно.

Посочи едната си страна.

— Мисля, че имам счупено ребро, забито в белия дроб. — После затвори очи от болка. — Ха, мисля! Знам, че имам счупено ребро, забито в дроба.

Ерик затвори очи и се опита да надвие съжалението.

В нормални условия раната от счупено ребро можеше да се оправи, но ако острият край на реброто го бе пробождал през целия ден, докато бе носен, влачен или принуден да върви… той бе разрязал дроба му и бе причинил сериозни разкъсвания. Болката сигурно беше непоносима. Нищо чудно, че дьо Лунвил бе в безсъзнание през по-голямата част от времето.

— Без съжаления — каза дьо Лунвил, като че ли четеше мислите на Ерик. Протегна ръка, хвана куртката му, придърпа го по-близо до себе си и каза тихо: — Запази го жив.

— Ще го направя — кимна Ерик. Нямаше нужда да му се казва за кого говори дьо Лунвил.

— Ако не го направиш, ще се върна и ще те преследвам. Кълна се. — Той се закашля. Болката беше достатъчно силна, за да свие тялото му в спазми и да напълни очите му със сълзи.

Когато отново можеше да говори, прошепна:

— Ти не знаеш, но аз бях първият. Бях войник и той ме спаси при Хамса. Носи ме цели два дни. Той ме отгледа! — В очите на Боби отново се събраха сълзи; Ерик не беше сигурен дали са от болка, или от вълнение. — Той ме направи важен човек.

Гласът на дьо Лунвил все повече отслабваше.

— Нямам семейство, Ерик. Той ми е баща и брат. Той ми е син. Запази го… — Тялото на дьо Лунвил се разтресе в спазми и той изплю кръв върху гърдите си. Мъчителното усилие да поеме въздух пълнеше очите му със сълзи. Той се опитваше да се надигне. Ерик обви ръце около Боби дьо Лунвил, за да не му позволи да падне назад върху камъните, като гледаше да го докосва нежно, като дете. От очите му се лееха сълзи, докато старият воин безрезултатно се опитваше да поеме дъх. Чуваше се само мъчително хриптене от гърдите му, които се пълнеха с кръв. Накрая раненият утихна.

Ерик го притисна да себе си една дълга минута, без да се срамува от сълзите, които се стичаха по бузите му. Внимателно го положи върху каменния под. Алфред протегна ръка и затвори вече мъртвите очи. Ерик седеше, неспособен да мисли.

— Намерих място, където лешоядите няма да го стигнат, сержант — каза Алфред.

Ерик кимна и се върна при Калис. Почувства лютия студ, пресегна се и свали тежката наметка от тялото на Боби. После каза на един войник, който стоеше наблизо:

— Помогни ми. Трябва да свършим това.

Разсъблякоха тялото на старши сержанта и натрупаха дрехите му върху полуелфа, който лежеше в безсъзнание. Ерик погледна цвета на лицето му и отново се удиви. Вече беше оцелял от енергийния взрив в леговището на пантатийците, можеше да оцелее и сега от студа, когато поне можеше да си отпочине и да се лекува.