Реймънд Фийст: Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

— Всеки мъж да наблюдава внимателно съседа до себе си. Ако някой започне да изглежда… различен — объркан, смутен или разсеян — веднага ми съобщавайте.

Той разпредели вещите между различни бойци, като всеки, който носеше нещо — независимо колко малко беше, — се следеше от друг до него, свободен от опасния товар.

— Вие тръгвайте — каза дьо Лунвил. — Аз ви следвам. Ако не разбият вратата, до десет минути потеглям.

— Виж дали можеш да залостиш другите врати, след като минем — напомни му Ерик.

— Изчезвайте — каза дьо Лунвил с подигравателна усмивка. Ерик запали факла и забързано поведе хората през втората врата. Дълга каменна стълба водеше нагоре и те започнаха да я изкачват в мрака.

Накор лежеше и похъркваше под едно дърво, но внезапно се надигна. Огледа се и видя Шо Пи и лудия просяк. Двамата седяха до него и го наблюдаваха внимателно.

— Какво има? — попита Накор.

— Не исках да те будя, майсторе, така че чаках. Лорд Венкар пристигна. Принцът го е пратил да поеме управлението тук.

— Не, не става дума за това — каза Накор и стана. — Не го ли усетихте?

— Какво да усетим, учителю?

— Няма значение — кимна дребния мъж. — Тръгваме.

— Накъде? — Шо Пи също стана.

— Не знам. Към Крондор, мисля. Може би и по-нататък, към Елвандар. Зависи.

Шо Пи последва Накор, който забърза към огромната сграда, издигаща се над острова. Като я приближиха, лудият просяк побягна към кухнята. Кривокракият исалански комарджия влезе в постройката и тръгна право към централната зала, където завари добре облечен мъж, заел централното място на масата. Бяха дошли също Калиед, Чалмес и други магьосници.

— А вие трябва да сте Накор? — каза мъжът.

— Да, аз съм — отвърна Накор. — Трябва да ви кажа няколко неща. Започвам с това, че всичките тези тук са лъжци.

Останалите магьосници зяпнаха и се опитаха да протестират, но дребният мъж продължи:

— Те не го съзнават. Толкова са свикнали да вършат нещата тайно, че вече не могат да преодолеят себе си. Не вярвайте на нищо, което ви кажат. Но иначе разсъждават смислено.

— Татко каза, че сте забележителен оригинал — разсмя се с глас Арута, лорд Венкар.

— Мисля, че лорд Джеймс също е необичайна личност — каза Накор. — И страшен картоиграч. — Той намигна. — Единственият мъж, който ме е мамил на карти. Възхищавам се от това.

— Добре, за това можем да поговорим след вечерята — каза Арута.

— Не можем — каза Накор. — Веднага тръгвам.

Арута, който доста приличаше на баща си, но имаше малко по-светла коса, рече:

— На минутата ли?

— Да — каза Накор и се обърна към вратата. — Кажете на тези затъпели глупаци, че нещо наистина лошо ще се случи скоро и вместо да продължават да се занимават с безсмислени работи, да се опитат сериозно да помогнат на Кралството, защото може би ще дойде момент, когато няма да може да се прави вече нищо. Ще се върна скоро.

Дори представителят на принца на Крондор да имаше да добави още нещо, Накор не можа да го чуе, защото бързо излезе от залата. Почти тичаше.

— Учителю — каза Шо Пи, — мислех, че ще тръгваме.

— Да, така е — каза Накор и затича по една стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Но това не е пътят към пристанището. Това стълбище води към…

— Кулата на Пъг, знам.

Двамата изкачиха извитата стълба, издигаща се към върха на кулата. Когато стигнаха последната площадка, пред тях се изпречи дървена врата, очевидно без ключалка. Накор почука по нея.

— Пъг!

Странен воал покри повърхността на вратата. Дървото промени формата си и постепенно се появи едно лице.

— Махайте се! — каза лицето. — В това помещение не може да се влезе.

Накор не обърна внимание на предупреждението и задумка още по-силно.

— Пъг!

— Учителю, той не е тук — каза Шо Пи, но спря на средата на думата, защото вратата бавно се отвори.

— И ти ли го почувства? — надникна отвътре Пъг.

— И още как! — отвърна му Накор.

— Но онези казаха, че вие не сте тук — обади се Шо Пи.

— Понякога се отчайвам, момче — присви очи Накор и погледна Шо Пи. — Толкова ли си глупав, или си просто много доверчив?

— Откога знаеш? — попита Пъг, като им махна да влязат.

Пристъпиха прага и вратата се затвори зад тях.

— От първия ден, откакто дойдох тук. Ти вдигаш много шум, когато идваш и си отиваш. — После се ухили. — Веднъж тихичко се изкатерих по стълбите и чух гласовете ви — твоя и на приятелката ти. Вие двамата…

— Благодаря ти, че не си ни обезпокоил. — Пъг гледаше някъде нагоре.