Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

Защо не съм сова? (Бъстър Китън)

Вилният район беше притихнал в нощен сън, скатовете на планината безлюдни, безопасни и тихи. Единственият шум беше от кучешки лай, но и той беше някъде далеч, горе, сред вилите. Оградата на Генерала се очертаваше на върха на наклонената поляна и въпреки засилващия се дъжд, вишките й стърчаха самотно, но застрашително. Бяха две, но и Козела, и Бъстър Китън знаеха, че всъщност са четири, но невидимите бяха от другата страна, надвесени над входа и паркинга пред него.

— Тръгваме ли? — попита шепнешком Бъстър.

— Тръгваме — по същия начин отговори Козела. — Върви напред.

Вонящо, хлъзгаво, влажно… Подпирайки лакти в сравнително сухите стени на тръбата, забиващи подметките на гумените си ботуши във всяка грапавина, със запалени фенери, Бъстър Китън и Козела започнаха да пълзят към целта. Беше един и половина. По техни изчисления около три щяха да се озоват под стените на вилата и да започнат атаката си. За отстъпление не мислеха — отстъплението щеше да зависи от ситуацията, но дори да се наложеше да се върнат по тръбата, щяха да се изпързалят в реката за по-малко от пет минути. Пътят нагоре обаче беше адско усилие и щеше да им се наложи поне половин час почивка, преди да успокоят дъха си и да предприемат атаката.

Бяха изминали половината разстояние, когато усетиха промяната във въздуха.

— Какво е това? — извика Бъстър Китън. — Газ?

— Не знам — отговори Козела. — Кога свършва широката тръба?

— След около триста метра…

— Бързай, Борисе. Открити сме! Трябва да излезем на въздух.

Това може да е циклон Б, напалм… може да е всичко!, мислеше Козела, ускорил до максимум пълзенето. После почувства остър сърбеж в очите и всичко му стана ясно.

— Сълзотворен газ! — изкрещя той. — Ако усилят концентрацията, горе ще ни гепят слепи.

Козела измъкна две гранати от джобовете на мушамата и ги пусна там, долу, където ченгетата на Проданов ги ослепяваха. Когато чу взрива, пусна други две и с ярост и удвоени сили запълзя след Бъстър.

Нов взрив и отново тишина.

Бягство!, помисли за първи път той. И тази сутрин Генерала ще се събуди жив.

Сълзотворният газ ставаше непоносим не само за очите, но и за дишането. Тишината обаче беше пълна, тягостна, заредена с тревога.

— Стигнах! — изкрещя Бъстър Китън.

Козела чуваше как реже сглобките с острия като бръснач нож, как кашля задъхано, отчаяно, туберкулозно. После дойде чистият въздух, но с него и светлината. Артилерийски прожектори бяха превърнали околностите на вилата в ослепен от слънце августовски ден.

— Видяха ли те? — попита Козела.

— Не. Чакат ни долу, при реката. И под стените на вилата — едва пълнещ дробовете си, отговори Бъстър Китън.

— Имаме ли шанс да изпълзим извън обсега на прожекторите.

След минута-две Бъстър отговори:

— Не, Козел, но трийсетина метра по-надолу има някаква стопанска сграда. Ако се доберем до нея, можем по-спокойно да обсъдим положението.

— Виждаш ли хора… и къде?

— По вишките… при оградата… и долу, до реката.

— Какъв е теренът?

— Тъмен и мокър.

— Добре, Борисе. Извади автомата и тръгвай към оградата. Аз ще те следвам. Пълзи. Да не си посмял да се изправиш.

Когато Бъстър потегли, Козела зае мястото му. С един поглед откри грешката на полицаите. Бяха открили тръбата, бяха разбрали намеренията им, но не си бяха направили труда да минат по трасето и не знаеха, че на петстотин метра от вилата цолажът се свива до трийсет сантиметра в диаметър. Това е единственият ни шанс, помисли и тръгна след партньора си.

Откриха ги от вишките и ги обсипаха с картеч. Бъстър Китън скочи на крака и побягна към силуета на сградата. Козела легна по гръб и изстреля един пълнител от АК-то си по охраната на оградата. Погледна напред. Бъстър го нямаше, беше се добрал до постройката. Скочи и го последва. Отново заваляха куршуми. Чуваше автомати, леки картечници, пистолети. Уцелиха го в крака, под коляното, разкъсаха тъкани, но не засегнаха костта.

— Козел! — изкрещя Бъстър.

Връхлетя в запустял, потънал в паяжини овчарник, и се просна на входа.

— Уцелиха ме в крака. Гледай за ченгета. Трябва да се превържа.

Бъстър залегна на входа. За миг настана тишина, после покривът хвръкна — фаус патрон го направи на трески и керемиден прах. След него влезе и усилващият се дъжд.

— Затвориха обръча, Козел. Идват от четири страни… Сигурно са стотина души.

— Търси процеп в кордона, Бъстър. Свършвам. Раната не е опасна. След малко ще си пробием път с огън.