Христо Калчев - Кървавият път на коприната

Минаха дълги часове, преди вратата да се отбори и в килията да нахлуят десетина командоси с маски. „Щом не искат да запомня лицата им, значи все още имам някакъв шанс!“ — помисли той, правейки се на припаднал.

— Той се е насрал, бе! — каза на английски шефът им. — Изкъпете го, изчистете килията и ме викнете.

Бойците домъкнаха маркуч, пуснаха пожарникарска струя вода и започнаха да го хигиенизират, без да събличат копринения му костюм от фере и крокодилските обувки на Бата. Когато решиха, че са изпълнили заповедта на шефа си, сложиха го да седне на дървен стол и махнаха тиксото от устата му.

— Ако гъкнеш, ще напъхам този автомат в гъза ти! — закани се един от тях, размахвайки узито пред очите му.

„Щом искат тишина, значи наблизо има някой, от който се страхуват!“ — помисли Тефик, докато се опитваше да подсуши лицето си в реверите на сакото.

— Говори, Тефик бей! — заповяда шефът. Той влезе без маска, с цигара в устата и кавалерийски стек в ръцете.

— Не знам какво ви интересува — каза турчинът и сам не позна гласа си.

— Говори! Аз ще отсея това, което ме интересува от празните приказки.

— Защо удавихте синовете ми като слепи котета? Командосът въздъхна отегчено.

— Светът е пълен с инвалиди, бей! Защо да зацапваме природата излишно.

— Те бяха мои синове, скот! — изкрещя беят. Командосът се изправи.

— Тази нагайка съм взел за теб, лайно ислямско. Дръж си езика зад зъбите и отговаряй на въпросите, които ти задавам.

Тефик започна да идва на себе си. Окованите в белезници китки и глезени го боляха ужасно, но дишането му се беше възстановило и гарнираният му с ненавист кураж обземаше личността му.

— Къде е жена ми, а? Докато не видя, че е жива, нищо няма да чуеш от мен.

Командосът замахна със стека или нагайката, както викт на този камшик в определени среди, и разцепи бузата му. Огън избухна в мозъка му, но турчинът не мръдна, нито позволи болката да сгърчи лицето му.

— Къде е Осама бин Ладен? — изкрещя офицерът или поне командирът на бойците.

„Козел, да вриш вовеки в катрана на ада!“ — помисли Тефик и започна да му се изяснява ситуацията. Беше в американски ръце и нищо добро не го чакаше.

— Срещал съм това име в пресата — глухо каза той. Доведете жена ми, ако искате да продължим разговора.

Вместо Нюкет, в килията влезе полковник Хакел. Да, вече нямаше съмнение, беше арестант на ЦРУ.

— Знаете ли кой съм аз, Тефик Андериман бей?

— Полковник Хакел от ЦРУ… — през зъби процеди турчинът. — Къде е жена ми?

Хакел седна срещу него и с най-добронамерения глас, на който беше способен, промълви:

— Жена ви издъхна, бей.

Този път бол ката го връхлетя, толкова внезапно и мощно, че цялата сила на волята му трябваше да не рухне под вихъра на сърдечната аритмия.

— Сигурен ли сте? — напълно прекършен попита Тефик.

— За жалост, да. След като приключим разговора си, ще ви заведа да я видите. Тефик въздъхна дълбоко.

— Какъв разговор можем да водим, полковник. Казах на вашите убийци за Осама бин Ладен. Знам единствено това, което пише в пресата.

Хакел запали цигара и заповяда да му свалят белезниците.

— Искате ли да погребете жена си според вашите обичаи?

— Да.

— А Козела?

— О, да, полковник. Готов съм на всичко, за да застана лице в лице с него. Хакел се усмихна.

— Тогава да приключим със сделката. Вие ще ми кажете къде се намира Осама бин Ладен, аз ще ви позволя да се сбогувате с жена си и ще ви сервирам Козела на тепсия. Приемате ли?

Тефик Андериман бей кимна, но в знак на съгласие.

Пътуваха от Трабзонското плато кая на север над Черно море. Летяха вече час и половина с транспортния самолет „Антей“. Пилотираха двама руснака, други девет, въоръжени до зъби, играеха карти в салона. Залозите изглежда бяха големи, защото и страстите бяха пред експлозия.

Приближените на Аркан свалиха баржата на самолета, натовариха беемвето и без да погледнат документите им на запалени двигатели, отлетяха обратно. Цареше мрачна пиянска атмосфера — поне в салона. Дано и пилотите не надигаха толкова често бутилките с водка. Габи седна до прозореца, Козела бутна под краката й брезентовия си сак, в който бяха и парите, и оръжието му.

Пътуваха повече от половин час, когато се обърна към вбесените от комара руснаци:

— Господа, мога ли да пуша?

— Пуши с гъза си, ако искаш — отговори някой от тях и това беше всичко за следващия един час.

В един момент самолетът рязко, почти под прав ъгъл зави на запад и се понесе към сушата, която светеше някъде долу в далечината.