Христо Калчев - При самозащита

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Не още! — Асен наля две чаши с водка и ги занесе на прозореца. — Донесох от манастира няколко картини. Плаха работа, но не би било зле да ги видиш?

— Тук ли са?

Кимна. Пиха, загледани в улицата като Адриана сутрин! „Красотата отсъства от моя живот!“ — искаше да го каже на глас, но видя ироничния поглед на Васил.

„Нищо не разбираш!“ — изкрещя Асен в себе си. Наля до горе преполовените чаши. Какво беше разбрал Васил? Нищо! Освен че му предстои да участва в спектакъла: „Той ме покани да се срещна с изкуството му. Поиска да го направи в салонна обстановка. Моите дрехи го обиждаха. Снабди ме с доспехи на салонен рицар. Прекара през отточния си канал праха на ателието ми, мириса на евтини бои, на жени без самочувствие. Даде ми свои чорапи, своя сапун, своите благовония, маскира ме, превърна ме в себе си, обезличи ме! Сега предстои да ме смаже“. Васил Каров можеше да каже: „Хвърли този боклук!“, ако картините са пошли, „Не рисувай така!“, ако са вредни, „Престани да рисуваш!“, ако са бездарни, но този, който седеше през масата, вмирисан на „Аква брава“, който държеше чашата си като салонен лъв и чувстваше шумящите материи по вдървеното си тяло, беше престанал да бъде Васил Каров. Така облечен, не можеше да се държи като простак. В речника му трябваше да се промъкнат внимателни категории, прецизни и учтиви като намерение, хвалебствени и утвърждаващи като смисъл. Седнал внимателно, кръстосал крака над изтеглените ръбове на панталоните, той трябваше да гледа „кръгло и честно“, да лъже като цивилизован човек, да употребява „интересно и забележително“, като се старае с поглед да потвърди думите си. Да говори за хармония между фигурален и колорен текст, да търси смисъл в безсмислието и да говори за намерения, каквито жалкият ексхибиционист никога не е имал, да гледа възбуден картини, лишени от кръв и тестикули, да се грее на нарисуван огън, да предизвика тръпки в крайната си апатия.

Васил стана, остави чашата си на перваза и се огледа.

— Какво направи с дрехите ми? — попита той.

— Изхвърлих ги.

— Прибързал си!

Асен видя очите му и потвърди съмненията си. Вътрешността му се разсмя и заплака едновременно. Изправи се. Един срещу друг като дуелистите позволиха на дълго прикриваната омраза да избухне. Десет години те се бяха търсили, пили заедно, вършили подлости и страдали от тях, борили се и губили, отдавали се на инерция, влизали и излизали от съзнание, търсили форма на света и откривали собствената си безформеност. Сега видяха и последствията. Тяхната връзка се поддържаше от близост в ненавистта и презрение в страданието.

— Грешиш! — каза Асен. — Има спектакъл, но това не са моите картини. След половин час ще се срещнем с Лилда!

Васил Каров получи позив за повръщане. Ръцете му инстинктивно посегнаха към чашата, хранопроводът му не прие екса и очите му плувнаха в сълзи. Гледаха се няколко секунди, време достатъчно, за да възстанови една лъжа. Асен потисна смеха си и изработеният му цинизъм роди нелепа мисъл. „Предстои интересен ден!“

Каров влезе в банята. Няколко мига по-късно лицето му беше възвърнало познатата си сухота, очите му отново бяха остри, ръцете намираха чашата с необходима сигурност.

— Аз съм подлец! — каза Васил. Глухотата на гласа му създаде впечатление за обмислен ход.

— Знам! — кимна Асен.

Усмихнатите му очи смазаха Васил, засилиха чувството му за вина, върнаха го в онази зависимост, която само преди няколко минути беше готов да отхвърли.

Лилда закъсня. Руският клуб привършваше обедната си смяна, прехвърлиха се при дежурната. Каров се въздържаше. Беше изпил по-малко от половин водка за близо три часа — смайващо бавно темпо. Очите му опипваха вратата и внушиха на едно момиче „с полудяло от младост тяло“, че „преуспелият с брадата“ флиртува.

— Време е да тръгваме. — Васил, не свикнал с часовник, поглеждаше Асеновия.

— Ще дойде.

— Вместо нея ще дочакаме Ивайло!

— Предупредих го да не идва.

— Защо?

— За да му спестя излишни обиди.

— Не искам да се оправдавам — каза Васил, отправил не виждащия си поглед в момичето. — Искаш да видя картините ти? Ще ги видя, когато кажеш! Ако си направил добри платна…

— Остави, моля те!

— Не искам да оставя тази горчилка!

Асен стана. Не можеше да го слуша. Той, директорът на къща за мода, обезпеченият човек, този, който беше в състояние да му достави или не „удоволствието Лилда“, се чувстваше унизен пред този дивак с подарени дрехи. „Тръгвам! Веднага тръгвам!“ — каза Лилда. Асен затвори телефона, повъртя се и се върна на масата.