Христо Калчев - При самозащита

— Ти беше прав — каза Васил. — Днес, шестнадесет години след консултациите по рисуване, аз още се опитам да докажа всеизвестни неща. „Умри в мълчание!“ — колко велико би било, ако не беше нелепо. Какво значи това? Освободи се от подлостта, тя е болест! „Аз — това е единство на суета и заблуда. Наведи глава пред смъртта, тя е твоето бъдеще! Смири се и върви! Ти не предизвика материя за духа си, няма да участваш и в своето разединение! Умри в мълчание!“

— Напротив! Люби, яж, пий! Плачи, лъжи, кълни се! Бъди скромен подлец! Утре е кривото огледало на вчера! Вчера беше краят на един свят! Днес е вчера и утре! Вчера беше пръст, утре ще бъде пепел!

— Живей като охлюв, той носи всичко със себе си! Жили като осата, защото в нейния бяс се крие нейната гибел!

— Костенурката върви бавно, но живее четиристотин години!

— Защото познава смирението!

— Лилда ще дойде всеки момент!

— Вчера можеше и без нея! — Асен го гледаше внимателно.

— А утре?

— Една тайна. — Васил се усмихна и лицето му се разведри. — Години наред аз се срещах с Адриана и с тебе с чувството, че вратата ще се отвори и ще влезе Лилда. Когато оставахме сами с Адриана, с досада мислех, че се бавите… Лилда и ти, Адриана разбираше. Никога не каза: „Асен закъсня“. Казваше: „Закъсняха!“ Повярвах в тази празнота едва когато Адриана замина. Ако не бях достатъчно подъл у вас, щях да ти кажа още нещо…

— Моля!

— Твърдиш ли, че искаш да го чуеш?

— Да.

— Дрехите, този обяд, Лилда, имат за тебе същия смисъл. Твоето лутане тук-там, реставраторство, живопис, бягствата по шосетата, всичко това е съпротива срещу празнотата. Лилда ще запълни много малка част. Искам да те предупредя отсега. Аз съм изпитал същото.

— Кога беше по-добре? — попита Асен. — Когато се луташе, или когато се увери, че няма смисъл?

— Разбира се, когато се лутах!

— Даваш ли си сметка от какво ме лишаваш?

— Яж, пий, люби, лъжи, кълни се!

— Ще го правя, ако трябва! — каза Асен. — Знаеш ли как се отървах от Киряков?

— Да.

— Адриана? Трябваше да се сетя! Когато дойде време да прибере личните си вещи, аз вече бях седнал на стола му. Отиваше ми, честна дума! Трябваше да робувам на сантименталността на Адриана: „Киряков ни подаде ръка в най-тежкият момент“ беше аргументът й, или да го изхвърля и да поведа Къщата по единствения й път. Страхувах се от сцена, очаквах да псува, да оскърбява и взех мерки. Свиках събрание и след излишно дълги приказки около колекцията извадих от джоба заповедта на министъра, по силата, на която аз бях новият директор на Къщата. Киряков стана, театрално разстроен, по благородното му лице изби гняв. Чиновници, стилисти, манекени… Виждал ли си гробна тишина? Такава, от която болят ушите? „Пипаш като тигър, Асене! — каза онзи глупак. — Направих грешка. Трябваше да те оставя да се пребориш с Акела. Може би щеше да отървеш страната от тази монументална безвкусица!“ Стана и излезе. Стана и излезе, чуваш ли?

— Чувам!

— За нейна чест, Адриана се въздържа от демонстрации беше единствената, която остана в залата. Чиновници, дизайнери, всички напуснаха. Тази празнина отидох да попълня по манастири и шосета. Министърът беше категоричен. Киряков не разбира от мода, кръстете на негово име някой от цеховете и го поръсете с нафталин. Така и стана. Когато се завърнах от манастира, отново свиках събрание. „Драги колеги, между вас и мен има една демонстрация. Тук, от същото място, обявих напускането на Киряков и останах сам. Бъдете така любезни да ми поднесете оставките си в предвидените срокове. В моите намерения влизат подменяне на състава с цел освежаване на вкуса и създаване на търпимост.“ Да беше ги видял тогава! Шок, парализа! През ум не им минаваше да демонстрират независимост. Няколко от стилистите подадоха оставките си. Днес единствено те работят в къщата. Всички, които дойдоха да се унижават в кабинета, изхвърлих на улицата. Едва тогава запълних част от вакуума. Останаха ми една-единствена вина — пред Адриана и една идея — думите на Киряков… Тези дни „Диана“ ще обяви конкурс за монумент и сграфито. Сто и осем квадратни метра стена. Огромни пари. Това ще бъде моята първа схватка с Акела, но трябва да се подготвя. Аз съм журито, но вътре са и синодалните старци, а те са с Акела. Трябва да представя по-добър проект от неговия, който, освен че ще спечели конкурса, но ще даде повод за огън по онова, което Киряков нарече „монументална безвкусица“. Ти си моят състезателен кон. Купих ти ново седло, наех ти преса — Ивайло ще има грижа за това, уредих дизайнерски консулт, Борис ще защити проекта в събота. Само аз бих могъл да го направя по-добре. На това отгоре в декора ще влезе и Лилда. Достатъчен стимулатор, колкото до изпълнението, ще повикам един тип със златни ръце. Познавам го от манастира. Никой по-добре от него няма да обработи стената и никой няма да струва по-евтино. Какво ще кажеш?