Христо Калчев - При самозащита

Преди да замине, Асен влезе в спалнята и завари Адриана завита в чаршаф, загледана в стената. Любиха се. Никога, никога преди, нито след това Асен беше изпитвал едновременно болка и радост. Докато си прибираше багажа, Адриана лежеше по очи, когато се наведе да я целуне, плачеше.

Асен се бави в хола известно време. „Ще се върна и ще й кажа, че след Лондон скъсвам с модата!“ — реши той, но когато тръгна към вратата на спалнята, Адриана излезе със сухо лице и го изпрати до входа. Пред реалността Асен се почувства безпомощен и побърза да замине.

Когато се върна от Лондон, Асен Москов не се отби в модната къща. Адриана беше в Пловдив. Отиде у майка си. Спря вартбурга, извади пакета, който беше донесъл за нея, и се заизкачва по стълбите. След първата площадка настигна два стройни крака, а пред вратата на бащиния си дом догони Виолета.

Невена Москова се появи в царствения си пеньоар, беше го избрал специално и трябваше да я издебне, за да го види. Когато Асен го поднасяше, Москова сви устни, каза: „Безвкусица!“ и го хвърли на масата, но той знаеше, че един ден този пеньоар ще бъде на гърба й.

— Добре изглеждаш! — каза сериозно, без интонация на подигравка, но Москова беше достатъчно подозрителна и иронията не й убягна.

— Синът ми, — каза тя — връща се от чужбина и мисли, че това е достатъчно основание да обижда старата си майка.

Невена и Виолета Илиева се бяха запознали в дома на д-р Среброва, вдовица на психиатър и майка на покойния Виктор. За няколко минути Асен се ориентира в обстановката. Виктор беше загинал някъде из Памир, беше алпинист, скиор, планински спасител. Цяла зима разнасяше сияйните си зъби върху матово лице. Беше твърде красив, за да му е интересен, и вечно в добро настроение, за да го приема сериозно. Бяха връстници и като деца бяха играли заедно. Виктор имаше канонни представи за живота. Смяташе думата си за най-важното нещо на света, презираше страха, болестите, живееше под режим, не пиеше, не пушеше и беше най-скучният човек, който Асен беше срещал. На края на гимназията Виктор направи последното си посещение в дома им. Асен се опита го увлече в игра на табла, зарове някакъв вид карти. Безуспешно. Заведе го у Борис Попов. Виктор влезе усмихнат, стискаше здраво ръцете, които му подаваха, изразяваше радостта си от запознанствата и толкова бързо свикна с обстановката, че Асен се почувства освободен от грижи за него. Потърси го един час по-късно. Видя го да прави лицеви опори под ироничния поглед на Борис. „Не се задъхвам — каза триумфиращо Виктор. — И това е защото не пуша!“

— Откъде изкопа този пингвин? — попита Борис, когато останаха сами.

Разбира се, Невена Москова запази до края идеала си. Смъртта му я порази и Асен неволно се запита: „Дали някъде дълбоко в гърдите й няма сърце?“ Виктор я беше подкупил по най-елементарния начин. Беше готов да крещи през площада, ако я види да минава от другата му страна, да я целува на улицата и да я уверява колко много (ужасно много!) се радва да я види. Асен не подозираше, че след нелепата му смърт (бяха изчезнали в ледниците на Памир и никакви спасителни акции не бяха дали резултат) майка му продължава да страда за него и да поддържа връзка с бившата му годеница. Виолета беше това, което наричат бутафорна красавица. Беше източена, бледа и малокръвна, имаше нещо превзето и в смеха й, и в тъгата, която се чувстваше длъжна да демонстрира. „Горкият Виктор“ и „моят Виктор“ бяха твърде често употребявани изрази, подозрително често се говореше за смърт и Асен не се бави дълго с преценката си. Единственият човек тук, който страдаше за Виктор, беше Невена Москова. Това го подразни, и респектира. Озлоби го мисълта, че тази жена злоупотребява с единствената слабост на Невена, че с прекалените си възклицания и визитна учтивост я подвежда към откровения, които биха довели майка му до крайно неестествено състояние за нея — до сълзливост.

Асен не отказа кафето, чашата коняк, въпреки че Москова щеше да се почувства облекчена да го види с „лице към вратата“. Виолета почувства враждата, разбира се, не причините й, и се опита да изиграе онази роля, която й се струваше най-подходяща.

— Поне днес да не говорим за смърт — каза тя под нажежения поглед на Москова. — Разкажете нещо за Англия. Наистина ли ливадите са толкова зелени, мъглите толкова гъсти?

Асен премисли отговора. Не, той не беше видял нито мъгли, нито ливади. Можеше да разкаже за Лондон и за нощния му живот, за витрините на модните къщи, за програмите в клубовете, за някои филми, дори за живопис, но от самата Англия не беше видял нищо и това не биваше да ги учудва. Москова изсумтя презрително: „Виктор би могъл да разкаже за Англия!“ Това беше истина, Виктор Сребров щеше да види Темза от естуара до изворите, да изкачи някой и друг скат от Шотландските планини, да се разходи до прочутите графства, но това щеше да бъде Виктор. Асен беше прелетял Англия от Лондон до Ливърпул, беше кацнал и в двете Ирландии, беше стигнал до най-южната точка на полуостров Корнуол и до най-северния град на Шотландия — Инвърнес. Въпреки това той говори за Сохо и Пикадили с толкова упорство и настойчивост, че когато видя острия блясък в очите на майка си, разбра, че е постигнал целта си. Невена Москова удави в яд светлия спомен за Виктор и трябваше да минат дни, докато острата й психика се настрои сантиментално.