Самюъл Бекет - В очакване на Годо

ВЛАДИМИР (решава се и изстрелва) . Да се отнасяте към един човек (сочи Лъки) по този начин… това според мен е… едно човешко същество… не… това е позор!

ЕСТРАГОН (нежелаейки да остане по-назад) . Срам! (Отново захваща да гризе.)

ПОЦО. Несправедливи сте. (Към Владимир.) На колко сте години, ако не е тайна? (Пауза.) Шейсет?… Или седемдесет?… (Към Естрагон.) На колко е години?

ЕСТРАГОН. Питайте го.

ПОЦО. Недискретен съм. (Изпразва лулата си, като я чука по дръжката на камшика си, става.) Ще ви напусна. Благодаря за компанията. (Размисля.) А може да изпуша още една лула с вас. Какво ще кажете, а? (Те не казват нищо.) О, аз не съм голям пушач, пуша малко, нямам навик да изпушвам две лули една след друга. (Вдига ръка до сърцето си.) Сърцето ми се разтупа. (Пауза.) От никотина е, поглъщаме го, въпреки че уж се пазим. (Въздъхва.) Няма как. (Пауза.) Но може би вие не сте пушачи. Пушачи ли сте? Или не? Всъщност това са подробности. (Пауза.) Но как сега да седна отново с достойнство, когато станах вече? Без да излезе — как да кажа? — че съм се огънал? (Към Владимир.) Какво казахте? (Пауза.) Може би не сте казали нищо? (Пауза.) Няма значение. Чакайте… (Размишлява.)

ЕСТРАГОН. Ох, сега е по-добре. (Хвърля костите.)

ВЛАДИМИР. Да тръгваме.

ЕСТРАГОН. Вече?

ПОЦО. Един момент. (Дърпа въжето.) Стола! (Посочва с камшика, Лъки помества стола.) Още! Тук! (Сяда отново. Лъки отстъпва, вдига куфара и кошницата.) Ето че пак се настаних! (Започва да тъпче лулата си.)

ВЛАДИМИР. Да тръгваме.

ПОЦО. Надявам се, че причината не съм аз? Останете още малко, няма да съжалявате.

ЕСТРАГОН (надушвайки милостинята) . Имаме време.

ПОЦО (след като е запалил лулата си) . Втората никога не е тъй сладка (изважда лулата от устата си, съзерцава я) , като първата, искам да кажа. (Слага лулата в устата си.) Но все пак е добра.

ВЛАДИМИР. Аз си тръгвам.

ПОЦО. Не може вече да понася присъствието ми. Наистина не съм много човечен, но това причина ли е? (Към Владимир.) Размислете, преди да извършите една неразумна постъпка. Да речем, че тръгнете сега, докато е още светло, защото въпреки всичко още е светло. (И тримата гледат към небето.) Добре. И какво ще стане в такъв случай? (Вади лулата от устата си, гледа я.) Угасна. (Запалва отново лулата си.) В такъв случай… в такъв случай… какво ще стане с вашата среща с оня… Годе… Годо… Годен… (Пауза.) Да де, ясно ви е, с тоя, от когото зависи вашето бъдеще… (Пауза.) Така де, вашето близко бъдеще.

ЕСТРАГОН. Той е прав.

ВЛАДИМИР. Откъде знаете?

ПОЦО. А, ето че ми проговори! Още малко и ще се сприятелим.

ЕСТРАГОН. Защо не остави този багаж?

ПОЦО. Аз също ще бъда щастлив да се срещна с него. Колкото повече хора срещам, толкова по-щастлив се чувствам. И от най-голямото нищожество човек се учи, обогатява се, вкусва по-добре своето щастие. Вие например (той ги оглежда внимателно, един след друг, докато те разбират ясно, че се отнася до тях) , вие например, кой знае, може пък и да сте ми донесли нещо.

ЕСТРАГОН. Защо не остави този багаж?

ПОЦО. Но това би ме учудило.

ВЛАДИМИР. Зададоха ви въпрос.

ПОЦО (възхитен) . Въпрос ли? Кой? Какъв въпрос? (Пауза.) Преди малко се обръщахте, треперейки, към мен с „господине“. А сега ми задавате въпроси. Това няма да свърши добре.

ВЛАДИМИР (към Естрагон) . Мисля, че ще те чуе.

ЕСТРАГОН (който отново обикаля около Лъки и го оглежда) . Какво?

ВЛАДИМИР. Сега можеш да го попиташ. Той е предупреден.

ЕСТРАГОН. Какво да го питам?

ВЛАДИМИР. Защо оня не оставя багажа.

ЕСТРАГОН. И аз се питам.

ВЛАДИМИР. Питай го него, де.

ПОЦО (който е следил тези реплики с трескаво внимание от страх да не би въпросът да се изгуби) . Питате ме защо не оставя багажа, както казвате вие?

ВЛАДИМИР. Да.

ПОЦО (към Естрагон) . Вие също ли ме питате?

ЕСТРАГОН (продължава да обикаля около Лъки) . Той пухти като тюлен.

ПОЦО. Ще ви отговоря. (Към Естрагон.) Но стойте на едно място, моля ви си, изнервяте ме.

ВЛАДИМИР. Ела тук.