Самюъл Бекет - В очакване на Годо

ВЛАДИМИР (вдигайки ръка) . Чуй!

Двамата слушат, смешно вкаменени.

ЕСТРАГОН. Нищо не чувам.

ВЛАДИМИР. Шшшшт! (Слушат. Естрагон губи равновесие, едва не пада. Залавя се за ръката на Владимир, който се олюлява. Двамата слушат, притиснати един към друг, гледайки се един друг в очите.) И аз.

Въздишка на облекчение. Отпускат се. Отдалечават се един от друг.

ЕСТРАГОН. Изплаши ме.

ВЛАДИМИР. Помислих, че е той.

ЕСТРАГОН. Кой?

ВЛАДИМИР. Годо.

ЕСТРАГОН. Ами! Вятърът шуми в тръстиката.

ВЛАДИМИР. Сигурен бях, че някой вика.

ЕСТРАГОН. За какво ще вика?

ВЛАДИМИР. На коня си.

Пауза.

ЕСТРАГОН. Да си вървим.

ВЛАДИМИР. Къде? (Пауза.) Тази вечер може би ще спим при него, на топло, на сухо, с пълен корем, върху слама. Струва си да почакаме. Не мислиш ли?

ЕСТРАГОН. Ама не цяла нощ.

ВЛАДИМИР. Още е светло.

Пауза.

ЕСТРАГОН. Гладен съм.

ВЛАДИМИР. Искаш ли морков?

ЕСТРАГОН. Друго няма ли?

ВЛАДИМИР. Сигурно имам и няколко репи.

ЕСТРАГОН. Дай ми морков. (Владимир рови по джобовете си, вади една ряпа и я подава на Естрагон.) Мерси. (Захапва ряпата. Плачливо.) Ама това е ряпа!

ВЛАДИМИР. Ох, извинявай! (Отново рови по джобовете си и намира само репи.) Само репи. (Продължава да търси.) Изял си последния. (Търси.) Чакай, намерих. (Най-накрая вади един морков и го подава на Естрагон.) Дръж, приятелю. (Естрагон избърсва моркова с ръка и започва да го гризе.) Върни ми ряпата. (Естрагон му връща ряпата.) Полека, полека, този е последният.

ЕСТРАГОН (дъвчейки) . Зададох ти един въпрос.

ВЛАДИМИР. Аха.

ЕСТРАГОН. Отговори ли ми?

ВЛАДИМИР. Вкусен ли е морковът?

ЕСТРАГОН. Много е сладък.

ВЛАДИМИР. Толкоз по-добре, толкоз по-добре. (Пауза.) Какво искаше да знаеш?

ЕСТРАГОН. Вече не си спомням. (Дъвче.) Там е лошото. (Гледа моркова изпитателно, върти го пред очите си с края на пръстите.) Чудесен е! (Смуче замечтано единия му край.) Чакай, май се сещам. (Отхапва от моркова.)

ВЛАДИМИР. Е?

ЕСТРАГОН (с пълна уста, разсеяно) . Нали не сме вързани?

ВЛАДИМИР. Нищо не ти разбирам.

ЕСТРАГОН (дъвче, поглъща) . Питам дали сме вързани.

ВЛАДИМИР. Вързани ли?

ЕСТРАГОН. Вър-за-ни.

ВЛАДИМИР. Как да сме вързани?

ЕСТРАГОН. За краката и ръцете.

ВЛАДИМИР. Ама за кого? От кого?

ЕСТРАГОН. За твоя човек.

ВЛАДИМИР. За Годо ли? Да сме вързани за Годо? Глупости! Никога, за нищо на света! (Пауза.) Още… не сме.

ЕСТРАГОН. Той Годо ли се казва?

ВЛАДИМИР. Мисля, че да.

ЕСТРАГОН. Я, гледай! (Хваща огризката от моркова откъм листата и го върти пред очите си.) Странно, колкото повече ям, толкова по не ми е вкусно.

ВЛАДИМИР. При мен е обратното.

ЕСТРАГОН. Как обратното?

ВЛАДИМИР. Колкото повече ям, толкова повече свиквам с гадния вкус.

ЕСТРАГОН (след като дълго е размишлявал) . Това ли е обратното?

ВЛАДИМИР. Въпрос на темперамент.

ЕСТРАГОН. На характер.

ВЛАДИМИР. Човек е безсилен.

ЕСТРАГОН. Колкото и да се старае.

ВЛАДИМИР. Човек си остава, какъвто си е.

ЕСТРАГОН. Колкото и да се мъчи.

ВЛАДИМИР. Същността не се променя.

ЕСТРАГОН. Безнадеждна работа. (Подава огризката от моркова на Владимир.) Искаш ли да го доядеш?

Съвсем наблизо се чува ужасяващ вик. Естрагон изпуска моркова. Двамата се вкаменяват, след това се спускат към кулисата. Естрагон се спира насред път, връща се обратно, взима моркова, пъха го в джоба си, тича към Владимир, който го чака, отново се спира, връща се, грабва обувката си и след това бяга при Владимир. Прегърнати, свити, обърнали гръб на заплахата, те чакат.

Влизат Поцо и Лъки. Първият направлява втория с помощта на въже, вързано около врата му, така че в началото се вижда само Лъки, следван от въжето, дълго толкова, колкото Лъки да стигне до средата на сцената преди още Поцо да е излязъл иззад кулисата. Лъки носи тежък куфар, сгъваем стол, кошница с провизии и — преметнато на ръката му — палто; Поцо държи камшик.