Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Има един кух, покрит с дупки, цилиндър, който преминава от дръжката до върха на моето мачете. Духна ли през мундщука в дръжката, от острието започва да се лее музика. Звукът е печален, ако затисна всички странични дупки, и малко дразни слуха, макар инак да се лее гладко. Ако пък отворя дупките, той се понася надалеч, звънти като скършен метал и кара слънцето да блещука в бликналите ми сълзи. Дупките са двайсет на брой. Откакто съм почнал да свиря са ме наричали с всички възможни синоними на глупак — далеч по-често, отколкото да ми викат Лобей, както всъщност ми е името.

Как изглеждам ли?

Грозноват и захилен в повечето случаи. Сиреч, грамаден нос, сиви очи и зейнала уста — всичко това натъпкано върху едно дребничко кафеникаво лице, дето щеше да върви на лисица, и заобиколено в рамка от лъщяща като бронз четина. На всеки два месеца гледам да я поокастря с мачетето. Расте много чевръсто. Странно, като се има пред вид, че съм на двайсет и три и още не ми е поникнала същинска брада. Тялото ми е като кегла — бедрата, пищялите и стъпалата са си съвсем човешки (горилешки?), но от кръста нагоре се смалявам. Имало прилив на хермафродити в годината, когато съм се родил, та докторите и мен взели за такъв. Все си мисля, че грешат.

Грозник, както вече казах. Пръстите на краката ми са дълги почти колкото тези на ръцете и крайните са срещулежащи. Не се стряскайте, защото с тяхна помощ веднъж спасих живота на Малък Джон.

Катерехме се, значи, по Берилиевата стена, краката ни се пързаляха по стъклената й повърхност, когато изведнъж Малък Джон изгуби равновесие и увисна на пръстите на едната си ръка. Аз също висях на ръце, но протегнах надолу крак, сграбчих го за китката и го изтеглих до една площадка.

Когато го разказах на Ло Ястреба, той скръсти важно ръце, кимна с престорена мъдрост, та брадата му се навря в косматите му гърди, и попита: „И какво, въобще, има да търсят двама Ло-младоци на Берилиевата стена? Мястото е опасно, а знае се, че опасностите трябва да се избягват. Напоследък раждаемостта непрестанно намалява. Глупаво ще е да изгубим по този начин двама плодовити мъжкари.“

Падала била раждаемостта — дрън-дрън. Но Ло Ястреба си е такъв. Всъщност иска да каже, че с всяка година намалява общият брой на нормалните . Иначе раждаемостта си е същата. Ло Ястреба е от поколението, когато броят на нефункционалните, идиотите, монголоидите и кретените е надвишавал петдесетте процента. В наше време функционалните са далеч повече от нефункционалните, че грижата му е нахалост.

Та от гореизложеното следва, че мога да си гриза не само пръстите на ръцете, но и на краката.

Помня, веднъж седях на входа на една пещера, от която блика искрящо поточе и се вие надолу из гората, а на камъка до мен клечеше кръволочещ паяк, едър като пестника ми, с натъпкан до пръсване пулсиращ корем. И тогава отнякъде се появи Ла Керол, преметнала през рамо връзка плодове и с детето под мишница, (Неведнъж сме спорили дали отрочето е мое или не. В някои дни има моите очи, нос и уши. Друг път: „Не виждаш ли, че цялото е на Ло Перко, бе човек? Гледай колко е яко!“ Накрая всеки от нас си намери друг и пак станахме приятели.) зърна ме, значи, облещи се ядосано и ми вика:

— Ти пък какво търсиш тука?

— Гриза си ноктите на краката. А ти какво си мислеше?

— Айде де! — рече тя, поклати недоверчиво глава и свърна към селото.

Е, по-често гледам да лежа на някоя скална площадка, да дремя или да си мисля за разни неща, докато точа острието на мачетето. Това било моя привилегия, казва ми Ла Злата.

Веднъж, скоро беше, Ло Малък Джон, Ло Перко и Ло аз пасяхме козите на близките скали (затова щъкаме по Берилиевата стена, там има хубава тревичка). Тримата сме страхотна компания. Малък Джон, макар с година по-млад от мен, до самата си кончина ще си остане същият четиринадесетгодишен хлапак с гладка като вулканично стъкло кожа. Той се поти само по дланите, ходилата и езика (щото си няма потни жлези и пишка често като диабетик през зимата или някое нервозно куче). Главата му е покрита със сребърна козина — не бяла,