Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

сребърна . Пигментацията й се основава на високо пречистен метал, а кожата е черна заради свързаните с оксиди белтъци. Нищо общо с ръждивокафявото на меланина, дето слънцето го формира при мен и другите. Малко е тъп, не пее, а реве с цяло гърло, търчи наоколо и подскача та плаши козите, с тая лъщяща коса и космати подмишници и слабини, после спира да вдигне крак до някое дърво (досущ като нервозно куче, нали ви казах?) и се оглежда засрамено с онези черни, блестящи очи. Ухили ли се, от очите му направо струи светлина. А, има и дълги, закривени нокти. Твърди са и много остри. По-добре е да не му се изпречвате на пътя, когато е побеснял.

Ако питате за Перко, той е направо грамаден (сигурно има три метра), космат (чак по корема и по гърба, че и къдрав даже), як (сто и петдесет кила чиста проба твърди като скала ръбести мускули, пристегнати с широк кожен колан), но кротък и отстъпчив. Ядосах му се веднъж, когато една от разплодните кози падна в някакъв скален комин.

Знаех, че ще стане. Беше оная едра, сляпа коза, дето от осем лета ни ражда съвсем нормални тризнаци. Стърчах на един крак, а с другите три хвърлях камъни и пръчки. Камък по главата е задължителното условие да предизвикате вниманието на Перко, а той беше много по-близо от мен до заблудената коза.

— Отваряй си очите, нефункционален, лишен от Ло монголоид такъв! Ще падне в… — и в тоя момент козата падна.

Чак тогава Перко спря да ме гледа с оня „какво мяташ по мен камъни“ поглед, забеляза, че козата драска по ръба, метна се към нея, не уцели, и двамата в един глас заблеяха отчаяно. Фраснах го още веднъж с камък право по задника и той заврещя по-силно.

Все пак се измъкна от дупката, но козата падна вътре и си строши врата на дъното. А Перко само се блещеше към мен и повтаряше: „Стига си ме удрял, бе човек! Малко ли ми е, като я гледам как се мъчи.“ Какво да го правиш такъв Ло? Перко също има дълги нокти, но ги използва само да се катери по титановите палми и да бере манго за дечурлигата.

Като изключим тоя и други подобни случаи, нямаме кой знае какви проблеми с козите. Веднъж Малък Джон скочи от едно дърво на гърба на изгладнял лъв и му разкъса гръкляна преди да се е добрал до кротките ни животинки (като го довърши, огледа се засрамено и веднага изтича зад близкия камък да пишка). Перко пък може да е отстъпчив, но помня как строши гръбнака на една черна мечка без да се запоти даже. И аз не падам по-долу с моето мачете, въртя го с всички ръце и крака. Мда, бива ни тримцата. Биваше ни, искам да река.

Преди да се случи онова с Къдруша.

Къдруша, или „Ла Къдруша“ открай време си е тема за спор на старите докторя и дъртофелниците, дето още си падат по титлите. Изглежда си съвсем нормално — стройна, кафеникава, разцъфнали устни, широк нос, бакърени очички. Все си мисля, че се е родила с шест пръста, но последният се е оказал нефункционален, та някакъв странстващ знахар го ампутирал. Косата й е къса, черна и къдрава. Така я носеше, макар веднъж да я беше привързала с червено шнурче. В онзи ден си беше сложила гривни, гердан от медни мъниста и обеци. Беше много хубава.

И мълчалива. Като съвсем малка я напъхали в клетка с други нефункционални, защото не можела да пълзи. Никакво Ла. Сетне пазачът открил, че не пълзи защото вече знае да ходи — беше подвижна и чевръста като сянката на катерица. Извадиха я от клетката. Върнаха й Ла-то. Но пак й го взеха, като навърши осем и се оказа, че е няма. Не им даваше сърце обаче, да я напъхат обратно в клетката. Беше си съвсем функционална, плетеше кошници, ореше и много я биваше да ловува с бола . Тогава се почнаха големите дебати.

Ло Ястреба настояваше: „По мое време, Ло и Ла бяха титли, запазени само за абсолютно нормалните. Гледахме стриктно да спазваме това правило за определяне функционалността, или нефункционалността на нещастниците, случили да бъдат родени в тези объркани времена.“

На което пък Ла Злата отвърна: „Времената се менят, с тях се менят и понятията. Въпросът сега по-скоро е докъде се простира дефиницията за функционалност. Нима способността за говорно общуване е sine qua non 1 1 (лат.) задължително условие — Бел.прев. ? Тя е интелигентна, научава бързо и помни добре. Аз гласувам за Ла Къдруша.“

Докато вървеше дискусията за социалното й положение момичето седеше край огъня и си играеше с бели камъчета.

„Началото на края, началото на края.“ — мърмореше Ло Ястреба. „Трябва да запазим поне нещичко.“

„Краят на началото“ — поправи го Ла Злата. „Рано или късно всичко се променя“ — или нещо подобно, доколкото си спомням.

Читать дальше