Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Ъ? — повторих объркано. — Амче да. За какво става въпрос?

— Да убием това, което уби Къдруша. — Тя затвори книгата. — Ще ми помогнеш ли?

Наведох се напред, стиснал юмруци, с разчекната уста, а лицето на Ла Злата се люшна зад влажната пелена на сълзите. Опрях чело в студената скала и изплаках.

— Ло Лобей — заговори тя, уж официално като Ло Ястреба, но някак различно. Сетне погали косата ми като Перко. Но пак беше различно. Овладях се, но не преди да почувствам вълната на топлота и състрадание, която излъчваше. Като Малък Джон, но различно.

Изтърколих се на една страна свит на топка и дадох воля на огромната празнина вътре в мен. Ла Злата потърка раменете ми и заговори, разрушавайки последната преграда:

— Време е да си поговорим за митологията, Лобей. Но по-добре отпърво слушай. Имали сме предостатъчно време да усвоим рационалното в този свят. Ирационалното е не по-малко предизвикателство. Спомняш ли си легендата за битълсите? Спомни си, че битълсът Ринго е изоставил любимата си, макар тя да го е обичала всеотдайно. Според други предания именно той бил битълсът, който никога не пеел. Една нощ след тежък ден той и останалите битълси били разкъсани от истерични момичета, но по-късно се завърнали като неразделна част от великия рок и великия рол. — Бях положил глава в скута й. Тя продължи. — Всъщност, този мит вероятно се базира на едно още по-старо и не така добре съхранено предание. Предание за онези далечни времена, когато дори не е имало плочи на 33 и 45 оборота. Съществуват само няколко писмени версии, но младите днес нямат особено влечение към четенето. Та в по-старото предание Ринго се наричал Орфей. Той също бил разкъсан от истерични момичета. Разликата е в подробностите. Орфей изгубил любимата си — казвала се Евридика — и тя отишла право във великия рок и великия рол, откъдето Орфей трябвало да си я върне. Започнал да пее — за разлика от Ринго, Орфей бил прочут певец, а не мълчаливец. В митовете героите често се превръщат в своите противоположности, когато една версия идва на мястото на друга.

— Но как е могъл да отиде във великия рок и великия рол? — попитах аз. — Това е целият живот и смъртта в едно.

— Направил го е.

— И върнал ли я е?

— Не.

— Значи е излъгал. Никъде не е ходил. Най-вероятно е поскитал из горите, докато скалъпи достоверна история.

— Може би — прошепна Ла Злата.

Вдигнах глава.

— Искал е да си я върне — рекох. — Зная добре колко го е искал. Но е знаел, че ако отиде там, където е тя, не ще може да се завърне без нея. Това го е принудило да измисли останалата част от историята. За великия рок и великия рол и другите дрънканици.

— Животът е ритъм — продължи тя. — Смъртта също, само че приглушен. — Тя вдигна мачетето. — Изсвири нещо. Направи музика. — Опрях устни в дръжката, изтегнах се по гръб, омотах с ръце и крака блестящото, смъртоносно острие и засвирих. Просто издишах в кухия канал всичко, което се бе натрупало в мен.

Започнах от ниско, съвсем ниско, затворил очи, усещайки всяка една нота да вибрира през тялото ми надолу към студения камък. Звуците излизаха с ритъма на моето дишане, но пръстите на ръцете и краката ми постепенно взеха да тичат все по-бързо по дупките, доближавайки честотата на сърцето. Погребалният ми химн се друсаше.

— Лобей, когато беше момче, често тупкаше с крака в ритъма на рокендрола. Удряй сега, Лобей!

Пуснах мелодията да набере скорост и вдигнах с една октава, за да я задържа. Пръстите ми хвърчаха.

— Удряй, Лобей!

Зашляпах с ходила по скалната повърхност.

— Удряй!

Отворих очи, колкото да зърна припкащите наоколо уплашени паяци. Мелодията се смееше. Бум и бум, трас и прас, сега вече се смееше и Ла Злата, приклекнала до мен, а по врата ми вече се стичаха първите потни ручейчета, пръстите и лактите ми танцуваха и острието на мачетето святкаше на слънцето.

— Удряй, мой Ло Ринго, свири мой Ло Орфей — извика Ла Злата. — О, Лобей! — тя пляскаше с ръце.

По-късно, когато единственият звук бе измореното ми дишане, шепотът на листата и ромонът на ручея, тя кимна засмяно:

— Сега вече я оплака както трябва.

Сведох поглед. Гърдите ми блестяха от пот, коремните ми мускули бяха свити на възли. Козината по краката ми бе сплъстена от влажна прах.

— Вече си почти готов за онова, което трябва да се свърши. Върви, ловувай, паси козите и продължавай да свириш. Скоро Ле Портик ще дойде за теб.

В мен утихнаха всички звуци. Спря дишането, дори сърцето заглъхна. Съвсем както е преди смъртта.