Джон Ъпдайк - В очакване

След девет и половина, когато и последното дете, Джудит, беше сложено да спи с целувка — при нейните дванадесет години и широко като на възрастен лице целувката в тъмното ставаше опасна: споменът за някогашното бебе бледнееше до съзряващата жена с топли устни, — Ричард слезе долу и се приготви да чака жена си. Майка му никога не си лягаше, преди да дочака него и баща му — къщата продължаваше да свети до тяхното завръщане от баскетболен мач или от плувно състезание, или след онова среднощно премеждие с повредената кола. Когато в такива вечери се прибираше премръзнало у дома, момчето чувствуваше майка си като ослепителен център на един непоклатим, желан свят и й завиждаше за самотната вечер на топло, при радиото. Сега нейната роля се падаше на него: той си препече филийки, изпи чаша мляко, пусна телевизора, после го загаси, наля си малко уиски, докато най-сетне се увери, че нищо, дори вестникът, не е в състояние да задържи вниманието му. Разходи се до прозореца и се загледа в улицата, където един още жив бряст разбъркваше светлината на уличната лампа в нервна плетеница. Сетне се отправи към кухнята и се втренчи в тъмния заден двор. Оттам през плисналата светлина на фаровете и заглъхналия стон на двигателя щеше да се появи Джоун.

Когато приеха поканата, решиха, че тя ще се прибере някъде към единайсет. В десет и половина сърцето му вече трепереше, уискито започна да се хлъзга леко като вода и той внезапно установи, че се намира в една от стаите, без да помни да е минавал през вратата. Пред оная гравюра на Пикасо, която двамата си бяха купили във Валори. До антологиите от колежа, струпани по лавиците. Сред бойния безпорядък от учебници и играчки, захвърлени в паниката преди лягане. В единайсет и пет се запъти решително към телефона и постави ръка върху слушалката, но не посмя да набере номера, който вибрираше в пръстите му като мелодия. Нейният номер. Техният номер, на Мейсънови. Сега жена му беше погълната от оная къща, в която той винаги се беше чувствувал уютно и добре приет, къща, много подобна на неговата, но все пак с достатъчно различия, които я правеха интересна — едно от тях беше самата стопанка, когато го посрещаше сама, гола на стълбищната площадка. Ослепително посрещане — струящата през прозореца слънчева светлина къпеше раменете й и разискряше всяка фибра на кожата й.

Той се качи горе и обходи заспалите деца с надеждата да пропилее поне още половин час. Като слезе отново в кухнята обаче, установи, че са минали едва пет минути, оказа се от повече уиски, за да не се напие, и направи опит да се ядоса. Понечи да счупи чашата, но се сети, че сам трябва да събира парчетата, и я остави празна на бюфета. Не умееше да се ядосва; още като дете му беше направило впечатление, че няма кому да се ядосва — навред уморени хора, усърдни да ти угодят, спящи или будуващи добри души, впримчени в рамките на една вселена, която сама по себе си, чрез красивите си подробности и заразителния си дух на свобода, изглеждаше изпълнена с добри намерения. За да убие времето, опита се да заплаче, но издаде само смешните ръмжащи хлипания на мъж, изоставен сам. А можеше да събуди и децата. Той излезе навън, в задния двор, и през оголелите храсти се загледа във фаровете, забързани към дома след гости, след кино, след среща. Помисли си, че тази вечер би могъл да познае нейните още преди да е завила по алеята и да е заляла двора със светлина. Дворът оставаше тъмен. Движението намаляваше. Той се прибра. Кухненският часовник показваше единайсет и трийсет и пет. Отиде до телефона и се загледа в него, озадачен от загадката, която му поставяше: защо пръстите му не можеха да преодолеят тази невидима ключалка? Така пропусна фаровете на Джоун, когато завиха към задния двор. Като вдигна поглед, тя беше излязла от замрялата кола и вървеше към него под кленовото дърво. Беше с бяло палто. Той се втурна да я посрещне, но пред изцяло обезоръжаващата фамилиарност на жена му неговият импулс да я прегърне, да я прислони като душа, завърнала се след скитане, се оказа внезапно старомоден, показен и неистински.

— Как беше? — попита той.

Тя изпъшка:

— Ужасно се затрудняваха да довършват изреченията си. Същински ад.

— Горките. Горката Джоун. — Той помисли за своя ад. — Нали обеща да се върнеш в единайсет?

В кухнята тя си съблече палтото и го хвърли на стола.

— Помня, но щеше да е много жестоко да си тръгна, и двамата бяха така изпълнени с доброта и любов. Беше ужасно потискащо; не ме оставиха дори да се разсърдя.