Самюъл Бекет - В очакване на Годо

ПОЦО. На добро е.

ЕСТРАГОН (вдигнал във въздуха ранения си крак) . Няма да мога да ходя!

ВЛАДИМИР (нежно) . Ще те нося. (Пауза.) В краен случай.

ПОЦО. Престана да плаче. (Към Естрагон.) В известен смисъл вие го заместихте. (Вглъбено.) Сълзите на света са постоянна величина. За всеки един, който заплаква, някъде друг престава. Същото е и със смеха. (Смее се.) Така че да не се оплакваме от нашето време, то не е по-нещастно от предшестващите. (Пауза.) Но и да не го хвалим. (Пауза.) Въобще, да не говорим за него. (Пауза.) Вярно е, че населението се е увеличило.

ВЛАДИМИР. Опитай се да ходиш.

Естрагон тръгва, накуцвайки, спира пред Лъки и го заплюва, след това отива да седне там, където е седял при вдигането на завесата.

ПОЦО. Знаете ли от кого съм научил всички тези чудесни неща? (Пауза. Сочейки с пръст Лъки.) От него!

ВЛАДИМИР (гледа към небето) . Няма ли най-сетне да се стъмни?

ПОЦО. Без него никога не бих се замислил, никога не бих добил чувство за друго освен за низките неща, за нещата, свързани с моя занаят на… няма значение. Красотата, изяществото, великите истини, мислех, че съм недостоен да ги постигна. И тогава си взех един бъхт.

ВЛАДИМИР (несъзнателно, преставайки да съзерцава небето) . Какъв бъхт?

ПОЦО. Това продължава вече шейсет години… (пресмята наум) да, скоро ще станат. (Изправяйки се гордо.) Не изглеждам на толкова, нали? (Владимир гледа Лъки.) До него приличам на младеж, нали? (Пауза. На Лъки.) Шапката. (Лъки оставя кошницата, сваля си шапката. Буйна бяла коса се спуска около лицето му. Слага шапката под мишница и вдига кошницата.) А сега, гледайте. (Поцо сваля своята шапка 1 1 Всички действащи лица носят бомбета. — Б.а. .) Той е съвсем плешив. (Отново си слага шапката.) Видяхте ли?

ВЛАДИМИР. Какво значи бъхт?

ПОЦО. Явно не сте тукашни. Но поне от тоя век ли сте? Някога са имали шутове. А сега имат бъхтове. Който може да си го позволи.

ВЛАДИМИР. И вие го пъдите? Един тъй стар и предан слуга?

ЕСТРАГОН. Измет.

Поцо е все по-развълнуван.

ВЛАДИМИР. След като сте го изсмукали докрай, сега го захвърляте като… (търси думата) като бананова кора. Признайте, че…

ПОЦО (стенейки, вдигнал ръце към главата си) . Не мога повече… повече не издържам… не знаете какво прави… ужасно е… ох, трябва да се махне… (протяга ръце) полудявам… (Строполява се, хванал главата си с две ръце.) Не мога повече… не мога…

Мълчание. Всички гледат Поцо. Лъки се стряска.

ВЛАДИМИР. Той не може повече.

ЕСТРАГОН. Ужасно.

ВЛАДИМИР. Полудява.

ЕСТРАГОН. Отвратително.

ВЛАДИМИР (на Лъки) . Как смеете! Това е срамно! Такъв добър господар! Да го карате да страда! След толкова години! Безобразие.

ПОЦО (хълцайки) . Някога… той беше мил… помагаше ми… развличаше ме… правеше ме по-добър… а сега… сега ме убива…

ЕСТРАГОН (към Владимир) . Дали иска да го замести?

ВЛАДИМИР. Как?

ЕСТРАГОН. Не разбрах дали иска да го замести с друг, или въобще не иска никого.

ВЛАДИМИР. Не вярвам.

ЕСТРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР. Не знам.

ЕСТРАГОН. Трябва да го питаме.

ПОЦО (успокоен) . Господа, не зная какво стана с мен. Моля ви да ме извините. Забравете всичко. (Все по-явно се овладява.) Вече не си спомням какво по-точно съм говорил, но можете да бъдете сигурни, че нито една дума не е била вярна. (Изправя се, тупа се по гърдите.) Приличам ли на човек, който може да бъде накаран да страда? Айде де! (Бърка по джобовете си.) Къде съм си дянал лулата?

ВЛАДИМИР. Прекрасна вечер.

ЕСТРАГОН. Незабравима.

ВЛАДИМИР. И още не е свършила.

ЕСТРАГОН. Изглежда, не е.

ВЛАДИМИР. Май че едва сега започва.

ЕСТРАГОН. Ужасно.

ВЛАДИМИР. Като че ли сме на представление.

ЕСТРАГОН. На цирк.

ВЛАДИМИР. На мюзикхол.

ЕСТРАГОН. На цирк.

ПОЦО. Абе къде съм си сложил лулата!

ЕСТРАГОН. Гледай го тоя, загубил си пуфкалото. (Шумно се смее.)

ВЛАДИМИР. Сега ще се върна. (Запътва се към кулисата.)

ЕСТРАГОН. В края на коридора, вляво.