Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Едва сега Луси забеляза нещо, разположено по дължината на масата, което дотогава бе убягнало от погледа й. Беше старинен каменен нож — остър и доста страшен на вид предмет.

Никой не произнесе и дума. Изведнъж — първо Рипичийп, сетне и Каспиан — всички се изправиха на крака, защото почувстваха, че това е велика дама.

— Пътешественици, дошли отдалеч на Аслановата маса — заговори момичето, — защо не ядете и не пиете?

— Мадам — отвърна Каспиан, — ние се уплашихме от храната, защото помислихме, че от нея нашите приятели са потънали в омагьосан сън.

— Те изобщо не са я вкусвали — каза тя.

Луси проговори:

— Извинете, а какво е станало с тях?

— Преди седем години — започна момичето — те дойдоха тук с кораб, чиито платна бяха на парцали, а дървените му части бяха готови да се разпаднат. С тях имаше няколко моряци, които се приближиха до тази маса и един от тях каза: „Ето това е хубаво място. Нека свием платна и не гребем вече, а да седнем тук и дните ни да свършат в мир.“ А друг рече: „Не, нека потеглим обратно на запад и се върнем в Нарния — крал Мираз може да е вече мъртъв.“ Но третият, който бе властен мъж, скочи на крака и извика: „Не, не! Ние сме хора и телмаринци, а не зверове. Какво друго ни остава, освен да търсим приключение след приключение? Така или иначе не ни остава да живеем дълго. Нека прекараме остатъка от живота си, като дирим необитаемия свят отвъд изгрева.“ И докато се караха, той хвана каменния нож, който лежи тук на тази маса, и тръгна да се бие с другарите си. Но това е предмет, който не трябваше да докосва. Щом пръстите му хванаха дръжката, тримата рицари потънаха в дълбок сън. Така докато не се развали магията, те няма да се събудят.

— Какъв е този каменен нож? — попита Юстас.

— Никой от вас ли не го познава? — запита момичето.

— Аз… аз мисля, че съм виждала нещо подобно — колебливо рече Луси. — С такъв нож Бялата вещица се опита да убие Аслан на Каменната маса преди много години.

— Това е същият нож — рече момичето. — Донесен е тук, за да се пази и да му се отдава почит, докато свят светува.

Едмънд, който през последните минути изглеждаше все по-неловко, проговори:

— Вижте какво, надявам се, че не съм страхливец… искам да кажа, що се отнася до тази храна… и със сигурност не искам да изглеждам неучтив. Но на това наше плаване се случиха много странни приключения и нещата не са винаги каквито изглеждат. Когато те погледна в лицето, не мога да не повярвам на думите ти, но пък точно това би станало и с една вещица, нали? Как да разберем, че си наша приятелка?

— Не можете да знаете това — рече момичето. — Можете само да повярвате… или да не повярвате.

След кратко мълчание се разнесе тихото гласче на Рипичийп.

— Сир, с благосклонното ви позволение, бихте ли напълнили чашата ми вино от тази кана. Прекалено тежка е, за да я напълня сам. Ще пия за здравето на дамата.

Каспиан се подчини и Мишката, застанала на масата, вдигна златната чаша между лапичките си и произнесе:

— Мадам, за ваше здраве! — след което се нахвърли на студения паун.

Не след дълго всички последваха примера му. Бяха много гладни, а храната, макар и не съвсем подходяща за ранна закуска, беше отлична за късна вечеря.

— Защо се нарича Аслановата маса? — попита след малко Луси.

— Сложена е по негова заповед — отговори момичето — за онези, които стигнат чак дотук. Някои наричат този остров Края на света, защото макар и да можете да плавате и по-нататък, това е началото на края.

— Но как така храната не се разваля? — попита практичният Юстас.

— Изяжда се и се подновява всеки ден — отвърна момичето. — Сега ще видите как.

— А какво да правим със спящите? — попита Каспиан. — В света, от който идват моите приятели (тук той кимна към Юстас и двамата Певънзи) има приказка за това как един принц или крал пристига в замък, където всички хора спят омагьосани. В тази приказка магията можела да се развали единствено ако принцът целуне принцесата.

— Само че тук е по-различно — усмихна се момичето. — Тук той може да целуне принцесата едва след като развали магията.

— Тогава, в името на Аслан, покажи ми веднага как да се захвана с това дело.

— На това ще те научи моят баща.

— Баща ти?! — възкликнаха всички в един глас. — Но кой е той? И къде е?

— Погледнете! — отвърна момичето и се обърна, сочейки вратата в склона.

Вратата бавно се отвори и оттам се показа друга фигура — висока и изправена като първата, но не така стройна. Не носеше светилник, но сякаш от самата нея струеше светлина. Когато се доближи, Луси видя, че това бе старец. Той имаше сребриста брада, която стигаше до босите му крака, а посребрената коса падаше до петите му. Дрехата му като че ли бе направена от руното на сребърна овца. Той изглеждаше тъй кротък и сериозен, че пътешествениците за втори път станаха на крака и запазиха мълчание.