Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— Да не са гигантски дървета? — зачуди се Каспиан.

— Според мен са кули — обади се Юстас.

— Сигурно са великани — прошепна Едмънд.

— Ако искаме да разберем, трябва да отидем между тях — намеси се Рипичийп. Изтегли меча си и се отправи напред.

— Мисля, че това са руини — каза Луси, след като се бяха приближили достатъчно, за да разберат, че нейното предположение е най-близо до истината.

Пред тях се откриваше широко продълговато място, покрито с гладки плочи, оградено със сиви колони, но без покрив. От единия до другия му край се простираше дълга маса, която бе покрита с великолепна пурпурна покривка, спускаща се почти до плочите. От двете й страни бяха наредени богато украсени каменни столове с копринена възглавничка на всяка седалка. А самата маса бе отрупана с такива невероятни неща, каквито не бе имало дори в дните, когато дворът на Върховния крал Питър беше в Каир Паравел. Имаше пуйки, гъски и пауни, глигански глави и еленови плешки, десерти с формата на кораби с опънати платна или на дракони и слонове, сладоледи, яркоцветни омари и бляскави сьомги, ядки и грозде, ананаси и праскови, нарове, пъпеши и домати. Каните бяха златни, сребърни и от особено гравирано стъкло, а уханието на плодовете и виното се понесе към нарнийците като обещание за всяка наслада на света.

— О-хо! — възкликна Луси.

После безшумно се приближиха до масата.

— Но къде са гостите? — запита Юстас.

— Ние можем да ги осигурим, сър — обади се Райнс.

— Вижте! — извика внезапно Едмънд.

Всъщност те вече бяха навлезли между колоните и стояха върху плочките. Всички обърнаха поглед натам, накъдето сочеше Едмънд. Не всички столове бяха празни. На челното място, както и от дясната и от лявата му страна, имаше нещо… или може би три неща.

— Какви са тези? — попита Луси шепнешком. — Приличат на три бобъра, седнали на масата…

— … или на огромно птиче гнездо — допълни Едмънд.

— На мен ми прилича повече на купа сено — намеси се Каспиан.

Рипичийп изтича напред, скочи на един стол, оттам на масата и побягна по нея. Провираше се ловко като танцьор между чашите, обсипани със скъпоценни камъни, пирамидите от плодове и солниците от слонова кост. Стигна до тайнствената сива грамада в края на масата, надникна, докосна я и после извика:

— Тези тук според мен няма да се бият.

Сега всички доближиха и видяха, че на столовете седяха трима мъже (макар да не бе лесно да познаеш, че са мъже, докато не се вгледаш отблизо). Сивите им коси бяха пораснали и закриваха очите им до такава степен, че лицата им почти не се виждаха. Брадите им се стелеха по масата, увиваха се около чинии и чаши като къпини около ограда и изобщо се сливаха в една обща маса от коса, преливаща над краищата на масата и спускаща се до пода. А отзад косите им висяха по облегалките на столовете, така че напълно ги скриваха. Всъщност тримата представляваха почти само коса.

— Мъртви ли са? — попита Каспиан.

— Мисля, че не, сир — отвърна Рипичийп, като измъкна от гъсталака косми една ръка и я взе в лапичките си. — Този е топъл и има пулс.

— Този също, и този — потвърди Дриниан.

— Значи само са заспали — рече Юстас.

— Отдавна трябва да спят, щом косите са пораснали толкова много — отбеляза Едмънд.

— Сигурно спят омагьосани — каза Луси. — В мига, в който стъпихме на този остров, почувствах, че навсякъде има магия. Мислите ли, че сме дошли, за да я развалим?

— Можем да опитаме — каза Каспиан и почна да блъска най-близкия от тримата спящи.

За миг всички помислиха, че ще успее, защото човекът задиша тежко и промърмори:

— Няма да плавам повече на изток. Да гребем към Нарния.

Но почти веднага потъна в още по-дълбок сън отпреди, така че натежалата му глава клюмна към масата и всички усилия да го разбудят бяха безполезни. С втория се случи същото.

— Не сме се раждали, за да живеем като животни. Да вървим на изток, докато още имаме възможност… към земите отвъд слънцето — промърмори той и отново потъна в сън.

— Горчица, моля — каза третият и отново заспа.

— Да гребем към Нарния, а? — повтори Дриниан.

— Да, Дриниан, прав си — рече кралят. — Мисля, че търсенето ни приключи. Хайде да видим пръстените им. Да, това са техните гербове. Това е лорд Ревилиан. Този е лорд Аргоз, а третият — лорд Мавраморн.

— Но ние не можем да ги събудим. Какво да правим? — рече Луси.

— Моля Ваши величества за извинение — намеси се Райнс, — но защо да не се възползваме от цялото това изобилие, докато вие обсъждате? Такава вечеря не се пада всеки ден.