Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— А сега, в името на Аслан, напред! — извика Каспиан. — Бавно и равномерно гребане. Всички да мълчат и да слушат заповедите.

Щом моряците започнаха да гребат, със скърцане и свистене „Разсъмване“ запълзя напред. От наблюдателницата Луси можа ясно да улови точния момент, в който навлязоха в чернотата. Докато кърмата беше още осветена от слънцето, носът вече бе изчезнал. Луси видя как стана всичко. В един миг позлатената кърма, синьото море и небето грееха облени в слънчева светлина, а миг след това морето и небето изчезнаха. Фенерът на кърмата, до този момент едва забележим, се превърна в единствената точка, показваща къде свършва корабът. Пред фенера се открояваше черната фигура на Дриниан, приведен над руля. Долу, под нея, факлите осветяваха две малки части от палубата и се отразяваха в мечове и шлемове, а на предната палуба се виждаше още едно островче светлина. Като изключим тези осветени места, наблюдателницата, която бе осветена от фенера на мачтата, закачен точно над нея, приличаше на малък светъл остров, носещ се в самотния мрак. А самите светлини, запалени в неподходящо време, изглеждаха зловещи и неестествени. Луси забеляза, че беше и много студено.

Никой не разбра колко продължи пътешествието навътре в чернотата. Само скърцането на шлюзовете и удрянето на веслата показваше, че изобщо се движат. Едмънд напразно се взираше от носа на кораба — не виждаше нищо освен отражението на фенера във водата пред себе си. То изглеждаше размазано и вълничките, образувани от напредващия нос, бяха дребни и безжизнени. Времето течеше и всички освен гребците се разтрепериха от студ.

Изведнъж отнякъде (никой не бе наясно откъде) долетя нечовешки вик или пък вик на човек, обзет от такъв краен ужас, че човешкото в него се бе заличило.

Каспиан все още се мъчеше да заговори, но устата му бе прекалено суха, когато се чу пронизителният глас на Рипичийп. В тишината звучеше по-силно от обикновено.

— Кой е там? — провикна се той. — Ако си враг, не се страхуваме от теб, а ако си приятел, ще научим враговете ти да се боят от нас.

— Милост! — извика гласът. — Милост! Дори ако сте поредният сън, имайте милост. Вземете ме на борда! Вземете ме, дори и да ме убиете! Но в името на всичко милостиво, не изчезвайте и не ме оставяйте в тази страшна земя.

— Къде си? — викна Каспиан. — Ела на борда и бъди добре дошъл.

Чу се друг вик, от ужас или от радост, и те усетиха, че някой плува към тях.

— Моряци, пригответе се да го вдигнете! — заповяда Каспиан.

— Да, Ваше величество — отвърнаха моряците.

Няколко от тях се скупчиха на бакборда с въжета, а един от тях, наведен ниско през борда, държеше факлата. От черната вода се появи обезумяло бледо лице. След известно дърпане и катерене десетина приятелски ръце изтеглиха непознатия на палубата.

Едмънд си помисли, че никога преди не е виждал по-налудничав човек. Макар да не изглеждаше много стар, рошавата му коса бе бяла, отслабналото му лице — изпито, а по тялото му вместо дрехи се оцеждаха дрипи. Но първото, което се забелязваше в него, бяха широко отворените очи, които сякаш бяха без клепачи и изразяваха агонизиращ, чист страх. Щом стъпи на палубата, той извика:

— Бягайте, бягайте! Обръщайте кораба и бягайте! Гребете, гребете, ако ви е мил животът! Бягайте от този прокълнат бряг.

— Съвземи се и ни кажи каква е опасността. Нямаме навика да бягаме — рече Рипичийп.

Непознатият ужасно се стресна от гласа на Мишката, която досега не бе забелязал.

— Няма значение, бягайте оттук! — с мъка произнесе той. — Това е островът, където сънищата се сбъдват.

— В такъв случай това е мястото, което търся цял живот — каза един от моряците. — Ако слезем там, сигурно ще бъда женен за Нанси.

— А аз ще намеря Том отново жив — рече друг.

— Глупаци! — ядоса се мъжът и тропна с крак. — Такива приказки ме доведоха тук. По-добре да бях се удавил или никога да не бях се раждал. Чувате ли какво ви говоря? Тук се сбъдват сънищата. Сънищата, разбирате ли?! Стават реални и живи. Не мечтите, а сънищата!

Около половин минута всички мълчаха. После издрънчаха доспехи и екипажът се втурна към главния люк с всичка сила. Метнаха се на веслата и започнаха да гребат както никога през живота си. Дриниан въртеше руля, а боцманът задаваше най-бързия такт, виждан някога по моретата. Защото само половин минута бе необходима на всеки от тях, за да си спомни някои свои сънища (сънища, след които се страхуваш да заспиш отново) и да осъзнае какво значи хвърлена котва на остров, където сънищата се сбъдват.