Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— Ах, милинките, какви са смешни — извика Луси и избухна в смях. — Вие ли ги направихте такива?

— Да, да, аз превърнах Тромавците в Моноходи — каза Вълшебника. Самият той се смя, докато от очите му не потекоха сълзи. После добави: — Гледай сега!

Заслужаваше си да се погледа. Естествено тези еднокраки същества не можеха да ходят или да тичат като нас. Придвижваха се с подскоци като бълхи или жаби. И то какви подскоци — все едно всеки огромен крак бе сноп пружини. И с какъв шум се приземяваха — това бе причината за вчерашното топуркане, което така бе озадачило Луси. Сега те скачаха във всички посоки и си подвикваха един на друг:

— Хей, момчета! Отново сме видими.

— Видими сме наистина — каза един от тях с червена шапчица с пискюл, явно Главния моноход. — И нека да кажа: когато хората са видими, ами те могат да се виждат!

— Аха, Вожде, точно така! — извикаха всички останали. — Точно там е работата. Никой не може да мисли като теб. Толкова добре го обясняваш.

— Онова момиченце трябва да е пипнало стария, докато е дремел — каза Главния моноход. — Този път го победихме.

— Тъкмо това щяхме да кажем — отекна хорът. — Днес те бива повече от всякога, Вожде. Само така, само така!

— Но как смеят да говорят така за вас? — удиви се Луси. — Вчера изглеждаха сякаш много ги е страх от вас. Не знаят ли, че може да ги чуете?

— Това е една от особеностите на Тромавците — отвърна Вълшебника. — В един момент говорят, като че ли ръководя всичко, чувам всичко и съм крайно опасен. В следващия момент си мислят, че могат да ме измамят с номера, дето и едно дете ще ги прозре. Милите!

— Ще се наложи ли да ги връщате пак в първоначалния им вид? — попита Луси. — Надявам се, да не е много жестоко, ако ги оставим както са. Наистина ли толкова не се харесват? Изглеждат ми доста щастливи. Браво! Я виж този скок! Какви са били преди?

— Обикновени джудженца — отговори Вълшебника. — Не чак толкова симпатични, колкото нарнийските.

— Наистина ще бъде жалко да възстановите предишния им вид — каза Луси. — Толкова са забавни… и дори са симпатични. Според вас ще им окаже ли въздействие, ако им го кажа?

— Непременно ще им окаже… ако обаче успееш да им го втълпиш.

— Ще дойдете ли с мен да опитаме?

— Не, не… Сама ще се справиш много по-добре.

— Много благодаря за обяда — извика Луси и бързо изтича към стълбите.

Спусна се бързичко по стъпалата, които бе изкачвала толкова притеснено сутринта, и се сблъска с Едмънд на долната площадка. Всички останали бяха с него и чакаха. Луси усети как съвестта започна да я гризе, виждайки разтревожените им лица и осъзнавайки колко дълго ги е била забравила.

— Всичко е наред! — извика тя. — Всичко е наред! Вълшебника не е опасен… а аз го видях… Аслан!

След това изхвърча като вятър в градината. Там земята се тресеше от скокове, а въздухът отекваше от виковете на Моноходите. Шумът се усили, когато забелязаха Луси.

— Ето я, ето я — извикаха те. — Три пъти „Ура“ за момиченцето. Браво! Хубав номер сви на стария господин, така си е.

— Безкрайно съжаляваме, че не можем да ви предоставим удоволствието да ни погледате във вида, в който бяхме, преди да ни направят грозни. Едва ли щяхте да повярвате. Това е истината. Не може да се отрече, че сега сме безкрайно грозни и няма смисъл да ви лъжем.

— Ей, Вожде, точно така, точно така! — откликнаха останалите, подскачайки като балони-играчки. — Ти го каза, ти го каза.

— Но аз мисля, че изобщо не сте грозни — изкрещя Луси, за да надвика врявата. — Изглеждате много добре.

— Чуйте я, чуйте я — казаха Моноходите. — Вярно говориш, госпожичке. Наистина изглеждаме добре. По-красиви от нас едва ли ще намериш. — Изрекоха това без никакво съмнение и сякаш не забелязаха, че са променили мнението си.

— Тя казва — отбеляза Главния моноход — колко добре сме изглеждали, преди всички да ни загрозят.

— Вярно казваш, Вожде! — взеха да нареждат останалите. — Точно това каза. Ние я чухме сами.

— Нищо подобно! — изкрещя Луси. — Казах, че сега сте много симпатични.

— Точно така, точно така — каза Главния моноход. — Каза, че тогава сме били много симпатични.

— Чуйте ги, чуйте ги и двамата — рекоха Моноходите. — Това се казва двойка. Винаги прави! Изразиха се по възможно най-добрия начин.

— Но ние казваме две противоположни неща! — Луси тропна с крак от нетърпение.

— Ама разбира се, точно така — отвърнаха Моноходите. — Именно противоположни! Само така, продължавайте в този дух и двамата.