Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

В този миг чу откъм коридора зад себе си меки, тежки стъпки. Естествено веднага си спомни казаното й за Вълшебника, който ходи бос и не вдига шум повече от една котка. Винаги е по-добре да се извърнеш, отколкото да усещаш как нещо се промъква зад гърба ти. Луси се обърна.

Лицето й просветна. За миг заприлича на красивата Луси от картинката (само дето, разбира се, не го знаеше). После нададе тих радостен вик и се затича с протегнати ръце. На прага стоеше самият Аслан, Лъва, най-върховният от всички Върховни крале. Той бе осезаем и топъл. Остави се тя да го целуне и да зарови лице в грейналата му грива. От гърлото му се разнесе нисък, но мощен звук, за който Луси предположи, че е мъркане.

— О, Аслан! — извика тя. — Колко е хубаво, че дойде.

— Бях тук през цялото време — отвърна той, — но ти току-що ме направи видим.

— Аслан — изрече Луси почти с укор, — не ми се подигравай! Като че ли аз мога да сторя нещо, с което да те направя видим. Теб?!

— Така беше — каза Аслан. — Мислиш ли, че не се подчинявам на собствените си правила?

След кратко мълчание той заговори отново:

— Дете, мисля, че те хванах да подслушваш.

— Да послушвам ли?

— Ти подслуша разговора на твоите съученички.

— О, това ли? Не знаех, че това е подслушване. Не беше ли магия?

— Да шпионираш другите чрез магия е същото като да го правиш по друг начин. А преценката за приятелката ти не беше правилна. Тя е слабохарактерна, но те обича. Изплаши се от по-голямото момиче и каза нещо, което всъщност не мисли.

— Струва ми се, че никога няма да мога да забравя това, което тя каза.

— Няма да го забравиш ли?

— О, Аслан — пророни Луси. — Всичко ли развалих? Да не би да искаш да кажеш, че щяхме да продължим да сме приятелки, ако не беше това… и то много добри приятелки, може би за цял живот… а сега няма да бъдем?

— Дете — рече Аслан, — не съм ли ти обяснявал вече, че на никого не е дадено да знае какво би могло да се случи?

— Да, така е, Аслан — призна Луси. — Съжалявам. Но моля те…

— Кажи, мило мое.

— Ще мога ли някога да прочета отново същата приказка. Тази, която не можах да си спомня. Ще ми я разкажеш ли, Аслан? Хайде, много те моля. — Да, наистина ще ти я разказвам много години наред. Но сега, да вървим. Трябва да се срещнем със стопанина на тази къща.

Луси последва огромното тяло на Лъва по коридора и веднага видя как се приближава към тях босоног старец, облечен с червен халат. Върху бялата му коса имаше венец от дъбови листа, брадата му стигаше до пояса и се подпираше на жезъл със странна изработка. Щом видя Аслан, той се поклони ниско и каза:

— Добре дошъл, Господарю, в най-смирения дом от всичките ти владения.

— Изморяваш ли се, Кориакин, да управляваш глупавите поданици, които съм ти поверил?

— Не! — отвърна Вълшебника. — Те са много глупави, но безвредни. Започвам дори да се привързвам към тях. Понякога може би ставам малко нетърпелив в очакване на деня, когато ще могат да бъдат управлявани с разум вместо с брутална магия.

— Всяко нещо с времето си, Кориакин — рече Аслан.

— Да, всичко с благовремието си, Господарю — бе отговорът. — Възнамеряваш ли да им се покажеш?

— Не — отвърна Лъва с тихо полуръмжене, което означаваше (според Луси) нещо като смях. — Биха се изплашили от мен до смърт. Много звезди ще остареят и ще дойдат да си почиват на островите, преди твоят народ да узрее за това. А и днес преди залез трябва да се явя на джуджето Тръмпкин, което седи в замъка Каир Паравел и брои дните до завръщането на господаря си Каспиан. Ще му разкажа твоята приказка, Луси. Недей да тъжиш. Скоро ще се срещнем пак.

— Прощавай, Аслан, но кое наричаш ти „скоро“?

— Наричам всички времена „скоро“ — отвърна Аслан и начаса изчезна. Луси остана насаме с Вълшебника.

— Отиде си! — възкликна той. — Остави и двамата оклюмали. Винаги е така. Не можеш да го задържиш, не е като да е питомен лъв. А на теб хареса ли ти моята книга?

— Части от нея ми харесаха много, наистина — отговори Луси. — През цялото време ли знаехте, че съм тук?

— Естествено, когато позволих на Тромавците да се направят невидими, знаех, че скоро ще пристигнеш, за да развалиш магията. Не бях съвсем сигурен за точния ден. А тази сутрин не гледах много внимателно. Разбираш ли, те ме направиха невидим, а от невидимостта винаги ме избива на сън. Хей, ето че пак се прозявам. Ти гладна ли си?

— Ами може би малко — отвърна Луси. — Нямам никаква представа колко е часът.