Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— За нищо на света! — възкликна Каспиан.

— Точно така, точно така — съгласиха се неколцина моряци. — Тук всичко е омагьосано. Колкото по-скоро се върнем на кораба, толкова по-добре.

— Можете да сте сигурни, че тези трима благородници са потънали в седемгодишен сън тъкмо защото са яли от тази храна — каза Рипичийп.

— Не бих я докоснал, дори и да умирах от глад — обади се Дриниан.

— Светлината гасне необичайно бързо — добави Райнелф.

— Да се връщаме обратно на кораба — промърмориха останалите моряци.

— Мисля, че те наистина са прави — рече Едмънд. — Можем и утре да решим какво да правим със спящите рицари. Не смеем да опитаме храната, а и няма смисъл да оставаме да нощуваме тук. Цялото това място мирише на магия… и на опасност.

— Напълно съм съгласен с крал Едмънд — каза Рипичийп, — що се отнася до екипажа на кораба. Но аз самият ще остана на тази маса до изгрев слънце.

— Но защо? — удиви се Юстас.

— Защото това е велико приключение и нито една опасност не ми се вижда по-голяма от тази да се върна в Нарния и да знам, че от страх съм оставил зад себе си неразрешена загадка — отвърна Мишката.

— И аз ще остана с теб, Рипичийп — каза Едмънд.

— И аз — добави Каспиан.

— Аз също — обади се Луси.

Тогава Юстас също изяви желание да остане. Това бе изключително храбро от негова страна, тъй като за него бе много по-страшно, отколкото за останалите — та той никога не беше чел или дори слушал за такива неща, преди да се качи на борда на „Разсъмване“.

— Умолявам Ваше величество… — започна Дриниан.

— Не, милорд. Вашето място е на кораба, а и вие сте се трудили цял ден, докато ние сме мързелували — възрази кралят.

Последваха още доста спорове, но накрая Каспиан наложи волята си. Екипажът тръгна да се връща към брега в сгъстяващия се здрач и всеки от петимата оставащи, освен може би Рипичийп, усети ледена тръпка в стомаха си.

Докато избираха местата си на зловещата маса, се позабавиха. Може би по една и съща причина, която никой не посмя да изрече на глас. Това бе наистина неприятен избор. Да седиш цяла нощ в компанията на три страховити космати същества, които, макар и не мъртви, със сигурност не бяха и живи в истинския смисъл на думата. От друга страна, да седнеш на срещуположния край и да ги губиш постепенно от поглед с напредването на нощта, без да знаеш дали се движат, и може би към два часа съвсем да не ги виждаш… не, това бе немислимо. Затова те се завъртяха няколко пъти около масата с думите: „Тук ли?“, „Може би малко по-нататък?“ или „Защо не от тази страна?“, докато най-после се настаниха някъде по средата, но по-близо до спящите, отколкото до срещуположния край. Вече наближаваше десет часа и почти се бе стъмнило. На запад грееха странните нови съзвездия. Луси щеше да се чувства по-добре, ако това бяха Леопард, Кораб и останалите стари приятели от небето над Нарния.

Всички се загърнаха в моряшките си наметала, седнаха неподвижни и зачакаха. Отначало се опитаха да разговарят, но безуспешно. Продължиха да седят още дълго и през цялото това време до тях достигаше шумът от вълните, разбиващи се в брега.

След часове, които им се сториха цяла вечност, настъпи миг, когато всички усетиха, че допреди малко са се унасяли, а сега внезапно се разбудиха напълно. Звездите се намираха в съвсем различно положение от последния път, когато ги бяха погледнали. Небето бе много тъмно, с изключение на възможно най-неясната сивота на източния хоризонт. Чувстваха студ и жажда, бяха схванати. Но никой не проговори, защото най-после нещо се случваше.

Пред тях, отвъд колоните, започваше склонът на нисък хълм. Сега в него се открехна врата, на прага се появи светлина и оттам се показа фигура, а вратата зад нея се затвори. Фигурата носеше светилник — единственото, което успяваха ясно да различат. Тя се приближаваше бавно, все по-близо и по-близо, докато най-накрая застана пред масата срещу тях. Тогава видяха, че това бе високо момиче, облечено в дълга дреха в светлосин цвят, която оставяше ръцете й голи. Щом я погледнаха, помислиха си, че досега не са знаели какво значи красота.

Носеният от нея светилник се оказа дълга свещ, поставена в сребърен свещник, който тя сложи на масата. Дори ако в по-ранната вечер от морето бе повявал вятър, сигурно бе замрял досега, защото пламъкът на свещта гореше прав и неподвижен — сякаш се намираше в стая със затворени прозорци и дръпнати завеси. Златото и среброто на масата блещукаха на светлината.