Клайв Луис - Сребърният стол

— Изобщо няма да се учудя, ако храната за Блатните мърморци се окаже отрова за човеци — рече той.

След като се нахраниха, пиха чай в канчета (може би сте виждали работници по пътя да пият чай в такива). После Глъм дръпна солиден брой глътки от плоско черно шишенце. Предложи и на децата да опитат, но те решиха, че напитката е отвратителна.

Прекараха остатъка от деня в подготовка за ранното потегляне на следващата сутрин. Като най-висок Глъм реши да носи три одеяла и да увие в тях големи късове бекон. За гърба на Джил бяха останалите змиорки, малко бисквити и кутията с прахан. Скруб пък трябваше да носи както своето наметало, така и това на Джил (когато не искаха да ги обличат). Понеже се бе научил да стреля по време на плаването си на изток с крал Каспиан, той взе и резервния лък на Глъм. Блатния мърморец приготви най-хубавия си лък, макар да не пропусна да отбележи, че при всичките ветрове, влажни тетиви, лоша светлина и премръзнали пръсти шансът дори един от тях да уцели нещо бил едно на сто. И двамата със Скруб имаха мечове (Скруб носеше определения за него меч от стаята в Каир Паравел), а Джил трябваше да се задоволи с ножа си. Щяха да се скарат за оръжията, но щом започнаха да се препират, Глъм потри ръце и каза:

— Ето, почна се. Знаех си аз. На всички приключения става така.

При което те млъкнаха.

Тримата си легнаха рано във вигвама. Този път децата действително спаха зле. Причината бе в Глъм, който каза:

— Опитайте да поспите, макар че не ми се вярва някой от нас да успее да мигне тази нощ!

След това поде такова мощно хъркане, че когато Джил най-сетне успя да заспи, цяла нощ сънува пневматични чукове, водопади и експресни влакове в тунели.

Към девет часа на следната сутрин можеха да се забележат три самотни фигури. Проправяха си път по камъните и плитчините през река Шрибъл. Течението бе плитко и ромолящо. Дори Джил не се измокри над коленете, преди да стигнат до северния бряг. Около петдесет метра по-нататък започваше доста стръмно и скалисто нанагорнище, водещо към платото.

— Сигурно точно оттам минава пътят ни — каза Скруб и посочи наляво и на запад.

Там от скалите тръгваше поточе и течеше през недълбока клисура. Но Блатния мърморец поклати глава.

— Великаните живеят предимно от отсамната страна на тази клисура — каза той. — Можете да смятате, че за тях клисурата е като улица. По-добре да тръгнем направо. Нищо, че е малко стръмно.

Намериха местенце, откъдето можеха да се изкатерят, и след десетина минути стигнаха върха изнемощели. Погледнаха с копнеж назад, към долините на Нарния, а после обърнаха взор на север. Необятното, самотно плато се простираше напред и нагоре, докъдето поглед стига. Отляво земята бе по-скалиста. Джил реши, че там навярно е ръбът на клисурата на великаните, и не изпита особено желание да гледа в тази посока. След това потеглиха.

Пътеката се оказа удобна за вървене, а денят бе озарен от бледо зимно слънце. С навлизането в платото самотата им нарасна. Чуваха крясъци на калугерици и от време на време мяркаха ястреби. Към обед спряха да починат и да пийнат вода от изворче край потока. Тогава Джил сподели усещането си, че приключенията в крайна сметка биха могли да й допаднат.

— Но ние още не сме преживели нищо — възрази Блатния мърморец.

Вървенето след първата почивка прилича на час след голямо междучасие или на пътуване с влак след смяна на гарата. Нищо вече не е съвсем същото. Щом потеглиха отново, Джил забеляза, че са приближили скалистия край на клисурата. Камъните не бяха плоски както преди, а по-отвесни. Всъщност наподобяваха малки скални кули. И какви странни форми имаха!

— Струва ми се — започна тя, — че приказките за великани може би водят началото си от тези странни скали. Ако човек минава оттук по здрач, може лесно да вземе онези камъни за великани. Погледнете например този. Можеш да си помислиш, че буцата на върха му е глава. Ще е доста големичка за тялото, но за грозен великан става. А тези рошавите неща, дето сигурно всъщност са трева и птичи гнезда, могат да минат за коса и брада. А онези, дето стърчат от двете страни, са съвсем като уши. Грамадни са наистина, но сигурно великаните имат големи уши, като слонове. А пък… О-о-о!

Кръвта във вените й замръзна. Въпросният предмет помръдна. Беше истински великан! Тя видя как си завърта главата. Бе зърнала голямото тъпо, подпухнало лице. Всички бяха великани, а не камъни. Четиридесет или петдесет. Стояха в редица с крака, стъпили на дъното на клисурата, а лактите им се опираха на ръба й също като подпрели се на стена ленивци в някоя прекрасна утрин след закуска.