Клайв Луис - Сребърният стол

— Най-напред трябва да намерим развалините на великанския град — намеси се Джил. — Така каза Аслан.

— Да намерим ли каза? — удиви се Глъм. — Не може ли вместо това най-напред да ги потърсим?

— Това имах предвид, естествено — тросна се Джил. — И когато ги открием…

— Точно тъй, когато… — сухо я прекъсна Глъм.

— Никой ли не знае къде се намира градът?

— Чак никой, не знам — отвърна Глъм. — Не мога да твърдя, че не съм чувал за Разрушения град. Обаче тогава не трябва да тръгваме от извора, а направо да вървим през Етинсмур. Ако изобщо има такова нещо като Разрушения град, то той е в тази посока. Ходил съм натам и съм стигал по-далече от всеки друг, но никога не съм попадал на развалини. Няма да ви лъжа.

— Къде се намира Етинсмур? — попита Скруб.

— Погледнете на север — посочи с лулата си Глъм. — Виждате ли онези възвишения и скалисти места? Това е началото на Етинсмур. Но между него и мястото, където сме сега, тече реката Шрибъл, която естествено няма мостове.

— Сигурно ще успеем да намерим брод — каза Скруб.

— Е, всъщност брод има — призна Блатния мърморец.

— Може би в Етинсмур ще срещнем хора, които ще ни посочат пътя — вметна Джил.

— Права си за хората — загадъчно промълви Глъм.

— Защо, какви хора живеят там?

— Не е моя работа да твърдя, че не са свестни по свой собствен начин — отговори Глъм. — Разбира се, ако го харесвате.

— Да, но какви са те? — настояваше Джил. — Тази страна е пълна с всякакви странни същества. Искам да кажа, животни ли са те, птици, джуджета или какви?

Блатния мърморец подсвирна:

— Не знаете ли? Мислех, че бухалите са ви казали. Те са великани.

Джил потрепери. Никога не бе обичала великаните, дори в книжките. А веднъж бе сънувала кошмар с великани. После забеляза, че лицето на Скруб е пребледняло и си рече: „Хващам се на бас, че го е страх повече от мен.“ Така се почувства по-смела.

— Преди много години, когато бяхме заедно на плаване, кралят казваше, че е победил тези великани във война и ги е принудил да му плащат дан — отбеляза Скруб.

— Това е така — призна Глъм. — Те наистина са в мирни отношения с нас. Стига да стоим от отсамната страна на река Шрибъл, няма да ни направят нищо лошо. Но от другата страна, сред пустошта… Обаче винаги съществува шанс. Ако не се доближаваме до тях и ако не ни видят, има малка вероятност да преминем невредими.

— Виж какво! — кресна ядосано Скруб, както правят обикновено уплашените хора. — Не вярвам, че нещата стоят толкова зле, колкото разправяш. Аслан нямаше да ни изпрати тук, ако шансовете бяха толкова малки.

Той вече очакваше да му отговорят тъй ядосано, но Блатния мърморец се задоволи само с:

— Точно така трябва да се говори, Скруб. Това е начинът. Нещата трябва да се наричат с приятни имена. Но да внимаваме да не се ядосваме предвид всички трудности, през които ще се наложи да преминем. Няма смисъл да се караме, нали разбираш. Във всеки случай поне не толкова рано. Знам как свършват подобни пътешествия. Хората се изпокарват помежду си, преди да стигнат до края, и това никак не ме учудва. Но колкото по-дълго успеем да не правим така…

— Щом мислиш, че е толкова безнадеждно — прекъсна го Скруб, — по-добре недей да идваш. Ние с Поул можем да вървим и сами, нали така?

— Млъкни и не се прави на магаре, Скруб! — бързо рече Джил, която бе ужасена да не би Блатния мърморец да вземе думите му насериозно.

— Не се плаши, Поул! — утеши я Глъм. — Ще дойда, това е абсолютно сигурно. Няма да изпусна случай като този. Ще ми се отрази добре. Всички казват… искам да кажа, другите мърморци казват, че съм прекалено вятърничав, че не гледам достатъчно сериозно на живота. Щом са го казали веднъж, считай, че са го казали хиляди пъти. „Глъм — казваха ми, — като цяло в теб има прекалено много хъс, самохвалство и добро настроение. Трябва да се научиш, че животът не е само жаби фрикасе и пай от змиорки. Имаш нужда от нещо отрезвяващо. Само за твое добро ти говорим, Глъм.“ Ето тъй говорят. А работа като тази… пътуване на север точно в началото на зимата, търсене на принц, който сигурно не е там, покрай разрушен град, който никой никога не е виждал… е, и това ако не е тъкмо за мен! Ако това не вразуми човек, не знам какво ще го вразуми. — Той потърка жабешките си ръце, сякаш говореше за отиване на гости или на театър. — А сега — завърши — да видим какво става с тези змиорки.

Оказа се, че храната е много вкусна, и децата изядоха по две големи порции. Отначало Блатния мърморец не искаше да повярва, че наистина им харесва. После, когато изядоха толкова много и се наложи да им повярва, все пак каза, че сигурно няма да им се отрази добре.