Клайв Луис - Сребърният стол

— Това трябва да е великански мост! — възкликна Джил.

— Или по-вероятно е вълшебен мост — рече Глъм. — Трябва да внимаваме за вълшебства на такива места. Според мен е капан. Ще се превърне в мъгла, точно когато сме по средата.

— О, недей да говориш като стар дърдорко — каза Скруб. — Защо пък да не е истински мост?

— Мислиш ли, че великаните, дето ги видяхме, имат достатъчно мозък, за да построят такова нещо? — попита го Глъм.

— Но не е ли възможно да е построен от други великани? — намеси се Джил. — Искам да кажа… от великани, които са живели преди стотици години и са били много по-умни от съвременните. Може да е дело на същите, които са построили великанския град, който търсим. Което значи, че сме на прав път. Ето древен мост, който води към древен град!

— Поул, това е наистина гениална идея! — възхити се Скруб. — Не може да бъде иначе. Да вървим.

Свърнаха и доближиха моста. Щом стигнаха, се убедиха, че изглежда съвсем стабилен. Камъните, от които бе съграден, бяха големи като в Стоунхендж. Личеше, че са излезли изпод ръцете на сръчни каменоделци. Сега обаче бяха напукани и изпотрошени. Очевидно балюстрадата е била богато украсена с релефни изображения, от които имаше следи — плесенясали лица и фигури на великани, минотаври, октоподи, стоножки и ужасяващи богове. Глъм все още изпитваше недоверие към моста, но се съгласи да премине заедно с децата.

Изкачването до средата на дъгата бе дълго и трудно. На много места огромните камъни бяха изпадали и на тяхно място зееха страшни дупки, през които можеше да се види реката, препускаща разпенена на стотици метри под тях. Бял орел прелетя под краката им. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-студено ставаше. Вятърът духаше тъй силно, че едва успяваха да се задържат. От него мостът като че ли се люлееше.

На върха пред тях се появи отсрещният склон на моста и съзряха нещо, наподобяващо останки от древен великански път, който се виеше сред планините. Много от огромните павета липсваха, а тук-там между останалите бе поникнала трева. Към тях по този стар път яздеха двама души с нормален човешки ръст.

— Не спирайте! Движете се към тях — прошепна Глъм. — Твърде вероятно е непознатите, които срещаме на такова място, да са неприятели. Не бива да показваме, че ни е страх от тях.

Докато стигнаха края на моста и излязоха на тревата, двамата непознати се приближиха. Единият бе рицар в пълно бойно снаряжение и със спуснато забрало. Доспехите и конят му бяха черни, на щита нямаше никакъв герб, на копието не се развяваше знаменце. Другият ездач бе дама, възседнала бял кон — тъй хубав, че ти се дощяваше да го целунеш по носа и веднага да му дадеш бучка захар. Още по-красива бе дамата, която яздеше странично и бе облечена с развята, дълга, ослепително зелена рокля.

— Добър-р-р ви ден, пътници — извика тя с глас, по-сладък от птича песен, и с възхитително наблягане на „р“. — Някои от вас, изглежда, са прекалено млади, за да скитат из тази неприветлива пустош.

— Може и така да е, мадам — сковано и много предпазливо отговори Глъм.

— Тръгнали сме да търсим развалините на великанския град — обади се Джил.

— Р-р-развалините ли? — изненада се Дамата. — Търсите странно място. Какво ще правите, като стигнете там?

— Ние трябва да… — започна Джил, но Глъм я прекъсна:

— Молим за извинение, мадам, но не познаваме нито вас, нито спътника ви, който е голям мълчаливец. Всъщност вие също не ни познавате. Затова, ако нямате нищо против, предпочитаме да не обсъждаме работите си с непознати. Как мислите, дали скоро ще вали?

Дамата заговори през най-нежния и мелодичен смях, който можете да си представите:

— Мили деца, вашият водач е мъдър и сериозен. Няма да си помисля нищо лошо за него за това, че не иска съвет от мен. Въпреки това съм готова да ви го дам. Често съм чувала за Разрушения град, но не съм срещала никой, който да ми каже как се стига дотам. Този път води до града и замъка Харфанг, където живеят добрите великани. Те са толкова вежливи, благоразумни и възпитани, колкото онези от Етинсмур са глупави, диви и склонни към зверства. В Харфанг може да чуете нещо за Разрушения град, но може и да не чуете. Със сигурност обаче ще намерите подслон и гостоприемни домакини. Би било разумно да прекарате зимата там или поне да им погостувате няколко дни, за да си починете и съберете сили. Чакат ви гореща баня, меки легла и пламтящи камини, а четири пъти дневно на масата ще ви поднасят прекрасни блюда.