Клайв Луис - Сребърният стол

— Слушайте, слушайте! — възкликна Скруб. — Това звучи страхотно! Какво ще кажете отново да спим на легло?!

— И да се изкъпем в гореща вана — добави Джил. — Според вас ще ни поканят ли на гости? Не се познаваме, нали разбирате.

— Кажете им само, че чрез вас ги поздравява Дамата със зелените дрехи и че им праща две хубави южняшки дечица за Есенния пир.

— О, много ви благодарим! — откликнаха Джил и Скруб.

— Но внимавайте, в какъвто и ден да стигнете до Харфанг, не закъснявайте за портата. Затварят я няколко часа след обяда и според обичая на замъка без значение колко силно се хлопа, не отварят на никого при спуснати резета.

С грейнали очи децата й благодариха още веднъж, а Дамата им помаха. Блатния мърморец повдигна островърхата си шапка и направи доста скован поклон. После мълчаливият рицар и Дамата поведоха конете си нагоре по моста. Дочу се шумно чаткане на копита.

— Хм — рече Глъм, — какво ли не бих дал да разбера откъде идва тя и накъде отива. Човек не очаква да срещне такива като нея в пустите земи на Великания, нали така? Кълна се, че замисля нещо лошо!

— Глупости! — извика Скруб. — Според мен тя е супер. Само си представи топло ядене и топла стая. Искрено се надявам Харфанг да не е много далече.

— И аз — присъедини се Джил. — Роклята й беше великолепна! А пък конят й…!

— Въпреки това, ще ми се да знаехме нещо повече за нея — настоя Глъм.

— Щях да я попитам коя е — каза Джил, — но как, когато отказа да й кажеш каквото и да било за нас?

— Точно така — съгласи се Скруб. — Защо се държа така сковано и неприветливо? Не ти ли харесаха?

— Кои да са ми харесали? — попита Блатния мърморец. — Кои? След като видях само един човек.

— Не видя ли рицаря? — учуди се Джил.

— Видях доспехи — рече Глъм. — Защо той не заговори?

— Ами може да е бил срамежлив — предположи Джил. — Или пък е искал да гледа само нея и да слуша прекрасния й глас. Ако аз бях на негово място, точно така щях да постъпя, сигурна съм.

— Интересно, какво ли щяхме да видим, ако бяхме вдигнали забралото на шлема?

— Мътните те взели! — извика Скруб. — А доспехите? Какво друго би могло да има в тях освен човек?

— Какво ще кажеш за скелет? — попита Блатния мърморец с ужасяваща веселост. После добави, сякаш току-що му бе хрумнало: — Или може би нищо. Нищо видимо, искам да кажа. Невидим човек.

Джил потрепери.

— Стига, Глъм! Понякога имаш възможно най-ужасните идеи. Как изобщо ти идват наум?

— Не ме интересува нито той, нито идеите му! — каза Скруб. — Винаги очаква най-лошото и никога не е прав. Хайде сега да мислим за добрите великани, за Харфанг и как най-бързо да стигнем дотам. Жалко, че не знаем колко е далече.

Точно тогава едва не започнаха първата от караниците, които Глъм бе предсказал — не че дотогава Джил и Скруб не се бяха препирали много пъти, но това наистина бе първият сериозен спор. От една страна, Глъм изобщо не искаше да ходят в Харфанг, тъй като не знаел какво трябва да се разбира под „добър“ великан. Попита още защо в Аслановите знамения не се казвало нищо за гостуване на великани — добри или не. От друга страна, на децата им бе писнало от ветровете и дъждовете, от костеливите птици, печени на лагерни огньове, и от спането на коравата, студена земя. Затова бяха сто процента за гостуването при добрите великани. Накрая Глъм се съгласи да тръгне с тях, но при условие че Поул и Скруб тържествено обещаят да не казват на великаните, че са от Нарния и че са тръгнали да търсят принц Рилиан. Освен с негово разрешение. Накрая му обещаха и продължиха пътуването си.

След разговора с Дамата нещата се влошиха в две посоки. Първата бе, че местността стана много по-трудна за ходене. Пътят минаваше през безкрайни тесни долини, а в лицата им непрестанно духаше безмилостен вятър. Не се намираше нищо, което да използват вместо дърва за огън, нито пък закътани долчинки, в които да лагеруват, както бе на платото. Земята бе покрита с камънаци, от които през деня се подбиваха краката, а през нощта — цялото тяло.

Втората промяна бе свързана с въздействието, което думите на Дамата оказаха върху децата. Във всички случаи то не бе положително. Не бяха в състояние да мислят за нищо друго освен за легла, гореща вана и топло ядене, както и за това да не са на открито. Престанаха да говорят за Аслан и дори за изчезналия принц. Джил изгуби навика да си повтаря наум знаменията сутрин и вечер. Отначало се оправдаваше пред себе си, че е твърде уморена, но скоро ги забрави напълно. Въпреки че мисълта за приятното прекарване в Харфанг би трябвало да им създава добро настроение, всъщност ги караше да се самосъжаляват повече, да недоволстват и да се сопват както един на друг, така и на Глъм.