Клайв Луис - Сребърният стол

— Харфанг! — възкликна Скруб.

— Много хубаво — започна Глъм, — но тъкмо казвах, че…

— Стига! — сърдито го прекъсна Джил. — Нямаме нито миг за губене. Не помните ли какво каза Дамата? Затварят много рано? Трябва да стигнем навреме. Просто е задължително! Ще умрем, ако се окажем отвън в нощ като тази.

— Не е точно нощ. Поне още не е — уточни Глъм, но двете деца в един глас извикаха „Хайде!“ и със залитане тръгнаха по хлъзгавата повърхност толкова бързо, колкото ги носеха краката им.

Блатния мърморец ги последва. Продължаваше да говори, но сега, когато си проправяха със сила път срещу вятъра, не можеха да го чуят дори и да искаха. А те не искаха. В мислите им се въртяха вани, легла и горещи питиета, а пък мисълта да пристигнат в Харфанг прекалено късно и да сварят вратата залостена бе просто непоносима.

Въпреки бързината им прекосяването на равното място на хълма отне доста време. Дори след като го прекосиха, в самия край оставаха няколко стени за прескачане. Най-сетне стигнаха подножието и успяха да видят какво представлява Харфанг.

Бе кацнал на висок зъбер и въпреки многобройните си кули приличаше повече на къща, отколкото на замък. Очевидно добрите великани не се страхуваха от нападение. На външната страна имаше прозорци доста ниско до земята — нещо немислимо за която и да било друга крепост. Тук-там се виждаха дори вратички, водещи в замъка и извън него. Очевидно не бе много трудно да се влиза и излиза, без да се минава през централния вътрешен двор. Това повиши настроението на Джил и Скруб, защото придаваше на зданието по-дружелюбен и не толкова заплашителен вид.

Отначало височината и стръмнината на зъбера ги изплаши. След малко обаче забелязаха, че отляво, докъдето всъщност свършваше древният път, имаше по-лесен достъп. Изкачването бе ужасно трудно особено след цялото изминато разстояние. Джил едва не се отказа. Наложи се Скруб и Глъм да й помагат за последните стотина метра. Най-накрая застанаха пред портата на замъка. Решетката бе вдигната и портата — отворена.

Колкото и да е уморен човек, необходима му е смелост да почука на вратата на великани. Въпреки всички свои предупреждения относно Харфанг Глъм прояви най-голям кураж.

— Сега вървете бавно — посъветва ги той. — Каквото и да става, давайте си вид, че не се страхувате. Направихме най-голямата глупост на света, като дойдохме тук. Но щом сме дошли, поне да погледнем на нещата от хубавата им страна.

С тези думи закрачи към портата. Застана неподвижен под арката, където ехото щеше да подеме гласа му, и извика с всичка сила:

— Хей, вратарю! Гости търсят подслон!

И докато очакваше нещо да се случи, свали шапката си и изтупа натрупания върху широката периферия тежък сняг.

— Гледай го само! — прошепна Скруб. — Може да е голям мърморко, но пък има колкото искаш кураж… пък и дързост.

Отвори се врата и пропусна приятен отблясък от огнище. Вратарят се появи. Джил захапа устни, за да не изпищи. Великанът не бе толкова огромен, тоест беше доста по-висок от ябълково дърво, но не чак като телеграфен стълб. Червената му коса стърчеше. Носеше къс кожен жакет с метални пластинки, закрепени за него, така че се образуваше нещо като броня. Коленете му бяха голи (много космати наистина), а на ходилата бе омотал нещо като навуща. Спря и се опули към Глъм.

— Какво същество си ти? — попита великанът.

Джил събра целия си кураж и се провикна:

— Моля, сър, Дамата със зелените дрехи поздравява Краля на добрите великани и изпраща нас, две южняшки деца и този Блатен мърморец, наречен Глъм, на вашия Есенен пир… — и побърза да добави: — Разбира се, ако е удобно.

— Охо! — възкликна великанът. — Това е друго нещо. Елате, дребосъчета, влезте. Можете да изчакате в моята къщичка, докато изпратя съобщение на Негово величество. — Той изгледа любопитно децата и прибави: — Сини лица… Не съм знаел, че са с такъв цвят. Както и да е, сигурно за вашите представи сте хубави. Казват, че бръмбарите харесват останалите бръмбари.

— Лицата ни са такива от студа — обясни Джил. — Всъщност не сме сини.

— Тогава влезте и се стоплете. Хайде, елате, фъстъци такива! — подкани ги вратарят.

Последваха го в къщичката. Макар че бе страшничко да чуят как огромната врата се затваря зад тях, забравиха всичко, щом видяха онова, което копнееха да зърнат още от снощи — огъня! И то какъв! Сякаш горяха четири или пет цели дървета. Бе тъй горещо, че не можеха да се приближат дори на голямо разстояние до него. Проснаха се на каменния под толкова близо до огъня, колкото можеха да търпят, и въздъхнаха дълбоко от облекчение.