Клайв Луис - Сребърният стол

— Още ли вали сняг, бавачке! — сънливо попита тя.

— Не, патенце, вече вали дъжд — отговори великанката. — Ще отмие този гаден сняг. Сладката кукличка ще може утре да излезе и да поиграе навън. — Тя зави Джил и й пожела лека нощ.

Не ми е известно нищо по-отвратително от целувката на великанка. Джил бе на същото мнение, но след пет минути вече спеше.

Дъждът валя безспир цяла вечер и цяла нощ. Барабанеше по прозорците на замъка, но Джил не го чуваше. Спеше дълбоко. Проспа времето за вечеря и полунощния час. В най-мъртвешкия час в замъка на великаните не помръдваше нищо освен мишките. Тогава Джил засънува. Присъни й се, че се събужда в същата стая и вижда полуизгасналия и червеникав огън, а на светлината му — огромния дървен кон. Конят се раздвижи, затъркаля се на колелцата по килима и застана до главата й. Изведнъж вече не беше кон, а лъв — голям като кон. След това от лъв-играчка се превърна в истински лъв, в Лъва — какъвто го бе видяла на планината отвъд Края на света. Стаята се изпълни с аромата на всички благоухания на земята. Но в ума на Джил се прокрадна тревога (не можеше да определи каква). От очите й потекоха сълзи и намокриха възглавницата. Лъва й заповяда да повтори знаменията, но тя с ужас откри, че ги е забравила. Тогава Аслан я хвана между челюстите си (усещаше дъха и устните му, но не и зъбите), отнесе я до прозореца и я накара да погледне навън. Луната светеше и огряваше огромни букви, изписани на земята или на небето (тя не разбра къде точно). Гласяха: ПОД МЕНЕ. След това сънят избледня и когато се събуди късно на следващата сутрин, Джил изобщо не си спомняше, че е сънувала.

Стана и се облече. Вече привършваше закуската си пред огнището, когато бавачката отвори вратата и извика:

— Другарчетата на хубавата кукличка са дошли да си поиграят.

Влязоха Скруб и Глъм.

— Здрасти! Добро утро! — поздрави ги Джил. — Не е ли забавно? Май съм спала повече от петнайсет часа! Обаче се чувствам по-добре, а вие?

— Аз, да — рече Скруб. — Само Глъм твърди, че има главоболие. Я, прозорецът ти има перваз! Ако се качим там, ще можем да погледнем навън.

Побързаха да го сторят и при първия поглед Джил изохка:

— Ах, какъв ужас!

Слънцето грееше и освен няколкото преспи снегът почти се бе разтопил от дъжда. Далече под тях, разгънато като на карта, лежеше равното място, през което си бяха проправяли път предишния ден. Гледано откъм замъка, не можеше да се сбърка. Бяха развалини на великански град. Беше равен, както видя сега Джил, защото все още бе павиран, макар тук-там паважът да бе натрошен. Криволичещите стени бяха остатъци от стените на грамадни сгради, които някога са били дворците и храмовете на великаните. Видяха и онази стена, висока около сто метра, която бяха помислили за пропаст. Предметите, наподобяващи заводски комини, бяха неравно отчупени огромни колони. Парчетата от тях бяха повалени до основата като чудовищни отсечени дървета от камък. Стените, по които бяха слезли от северната страна на хълма, както и тези, които бяха изкачили откъм южната страна, без съмнение бяха остатъци от гигантско стълбище. И в допълнение на всичко това през средата на паважа бяха написани с големи тъмни букви думите: ПОД МЕНЕ.

Спътниците се спогледаха изумено. Скруб подсвирна, а после произнесе онова, което мислеха и тримата:

— Пропуснали сме и второто, и третото знамение!

В този миг Джил си припомни снощния сън.

— Аз съм виновна! — отчаяно извика тя. — Аз… аз спрях да повтарям знаменията всяка вечер. Ако бях мислила за тях, щях да видя града дори при целия този сняг.

— Чувствам се още по-зле! — обади се Глъм. — Аз го видях или поне почти го видях. Помислих, че страшно прилича на разрушен град.

— Ти си единственият, който не трябва да се обвинява — утеши го Скруб. — Опита се да ни спреш, няма спор.

— Не се опитвах достатъчно — настоя Блатния мърморец. — А и не да се опитвам, трябваше просто да го направя. Като че ли не можех да спра и двама ви с едната си ръка!

— Истината е, че бяхме толкова нетърпеливи да стигнем тук. Нищо друго не ни интересуваше. Поне аз бях нетърпелив. Откакто срещнахме онази жена с мълчаливия рицар, не сме и помислили за друго. Почти бяхме забравили за принц Рилиан — призна Скруб.

— Изобщо няма да се учудя — каза Глъм, — ако точно такива са били намеренията й.

— Едно не ми е ясно — зачуди се Джил. — Как можахме да не видим буквите? Възможно ли е да са се появили снощи? Възможно ли е Той, Аслан, да ги е сложил там през нощта? Сънувах такъв странен сън! — И тя им го разказа.