Клайв Луис: Племенникът на Магьосника

Макар да нямаше и най-малка възможност някой да ги чуе, той се наведе напред и почти прошепна:

— Кутията от Атлантида съдържаше нещо, което е донесено от друг свят, когато нашият е започвал да се формира!

— И какво е то? — не се стърпя Дигъри, неволно заслушал се с интерес.

— Прашец. Фин, сух прашец. Нищо особено на пръв поглед. А и като количество не е нещо, с което да се похвалиш след цял живот, посветен на усилен труд, така да се каже. Да, но щом го погледнах (ужасно внимавах да не го докосна), си помислих, че всичките тези прашинки са били в друг свят. Разбери ме правилно — нямам предвид друга планета. Всички планети са част от нашия свят и ако отидеш достатъчно далече, ще ги достигнеш… Имам предвид Друг Свят, Друго Естество, Друга Вселена. Място, до което няма да стигнеш дори ако предприемеш пътуване през пространството на нашата Вселена за вечни времена… Свят, до който може да се стигне единствено чрез Магия… Представи си! — вуйчо Андрю потри ръце и притисна пръсти така, че кокалчетата му изпукаха като фойерверки. — Знам — продължи той, — успееш ли да му придадеш правилната форма, този прашец ще те изтегли до мястото, откъдето е дошъл. Трудността е в това да му придадеш правилната форма. Всичките ми ранни експерименти се проваляха. Правех опити с морски свинчета. Някои от тях умираха. Други се пръсваха като мънички бомби…

— Много е жестоко — не се сдържа Дигъри, защото по-рано се грижеше за едно морско свинче.

— Непрекъснато се отклоняваш от основното! — изсумтя вуйчо Андрю. — Нали тези същества са за това? Лично ги купих. Чакай да видя докъде бях стигнал… А, да. Най-накрая успях да направя кръгчетата — жълтите. Възникна обаче нова трудност. Почти бях сигурен, че жълтото кръгче ще отведе всяко същество, което го докосне, до Другото Място. Но каква полза, ако не успея да го върна, за да ми разкаже какво е открило там?

— Ами то — възмути се Дигъри. — Какво ли му е било да знае, че няма да се върне?

— Все гледаш на нещата под грешен ъгъл — сопна се вуйчо Андрю, леко раздразнен. — Не разбираш ли? Става дума за велик експеримент! Целта ми да изпратя нещо на Другото Място е да разбера как е там.

— Тогава защо не отидеш ти?

Дигъри не бе виждал човек да изглежда по-изненадан и по-обиден от вуйчо му Андрю след този простичък въпрос.

— Аз ли? Аз! — удивен възкликна той. — Това момче сигурно е лудо! На моята възраст и с моето здраве да поема риска от шока и опасността да ме запокитят внезапно в съвършено непознат свят? Не съм чувал нещо по-нелепо през живота си! Даваш ли си сметка какво приказваш? Помисли какво означава Друг Свят… Би могло да означава какво ли не.

— И ти изпрати Поли именно там, нали?! — обади се Дигъри. Бузите му почервеняха от гняв. — И ще ти кажа — продължи той, — все едно дали си ми вуйчо или не: постъпи като страхливец. Изпрати момиче там, където те е страх да се озовеш ти.

— Млъкни, господинчо! — викна вуйчо Андрю като стовари длани върху бюрото. — Няма да позволя някакво малко мръсно хлапе да ми говори по този начин. Нищо не разбираш. Аз съм великият учен, магьосникът, познавачът, който извършва експеримента. Естествено, че се нуждая от същества, върху които да го приложа. За бога, сигурно ей сега ще ми обясниш, че е трябвало да поискам разрешението на морските свинчета, преди да експериментирам върху тях ! Никоя голяма мъдрост не може да бъде открита без жертви. Но идеята сам да се подложа на експеримента е нелепа. Все едно да наредиш на генерал да се сражава като обикновен войник. Ами ако загина? Какво ще стане с труда на живота ми тогава?

— О, спри да дърдориш! — сряза го Дигъри. — Ще върнеш ли Поли?

— Канех се да те осведомя, но ти така невъзпитано ме прекъсна — високомерно вдигна глава вуйчо Андрю, — че най-после изнамерих начин и за завръщането. Зелените кръгчета те прибират в нашия свят.

— Но Поли няма зелено кръгче.

— Точно така — съгласи се вуйчо Андрю със злобничка усмивка.

— Значи не може да се върне — констатира Дигъри. — Все едно, че си я убил.

— Тя може да се върне — възрази вуйчо Андрю, — стига някой да я последва: взема едно жълто кръгче и отнася две зелени. С едното се връща той, с другото — тя.

И тогава Дигъри разбра в какъв капан е попаднал. Зяпна вуйчо си с широко отворена уста, без дума да промълви. Лицето му силно пребледня.

— Надявам се — подхвана вуйчо Андрю с висок, мощен глас, сякаш беше най-прекрасният вуйчо, току-що дал голям подарък или добър съвет, — надявам се , Дигъри, не се готвиш да се предадеш. Дълбоко ще се опечаля, ако някому от нашето семейство липсва достатъчно чест и рицарство да помогне на… ъ… дама, изпаднала в беда.