Клайв Луис: Племенникът на Магьосника

— Имаше ли… Нямаше ли нещо… нередно с нея, вуйчо Андрю! — престраши се той.

— Е — вуйчо Андрю се засмя. — Зависи какво имаш предвид под нередно . Хората са така тесногръди. Определено се държеше странно на стари години. Направи някои необмислени неща. Затова я затвориха.

— В приют за душевно болни ли искаш да кажеш?

— О, не, не — шокиран, възрази вуйчо Андрю. — Нищо подобно. Пъхнаха я в затвора.

— Господи! — възкликна Дигъри. — За какво?

— О, клетата жена — подхвана вуйчо Андрю. — Постъпи много необмислено. Какви ли неща не направи. Но да не се впускаме в подробности. Винаги бе мила с мен.

— Но какво общо има всичко това с Поли? Ще ми се да…

— Не бързай толкова, момчето ми! — прекъсна го вуйчо Андрю. — И така, пуснаха старата госпожа Льофей малко преди да умре. Аз бях от малцината, на които тя позволи да я посещават по време на последното й боледуване. Разбираш ли, беше започнала да се дразни от обикновените посредствени хора. И при мен е същото. Но двамата имахме сходни интереси. Само няколко дни преди да почине, ме изпрати в дома й да отворя тайното чекмедже на старото бюро, за да й донеса малката кутия, която щях да открия там. Щом докоснах кутията, пръстите ме засърбяха. Разбрах, че държа в ръце някаква голяма тайна. Госпожа Льофей ми връчи кутията и ме накара да обещая, че веднага след като умре, ще я изгоря с определени церемонии, без да я отварям. Не спазих това обещание.

— Това е доста лоша постъпка от твоя страна — не се въздържа Дигъри.

— Лоша постъпка ли? — повтори вуйчо Андрю озадачен. — А, имаш предвид правилото малките момчета да спазват обещанията си. Прав си, така е редно. Убеден съм и се радвам, че са те научили да постъпваш по този начин. Ала трябва да си наясно — подобни правила се отнасят с пълна сила за малките момчета, а и за прислугата и жените, дори за хората като цяло. Не очаквай обаче да важат за задълбочените учени, великите мислители и мъдреците. Не, Дигъри. За мъже като мен, които притежават скрита мъдрост, тези най-обикновени правила не важат, защото ние сме откъснати и от най-обикновените радости. Нашата съдба, момчето ми, е възвишена и самотна.

Изричайки тези думи, той въздъхна. Изглеждаше сериозен, благороден и тайнствен. За миг на Дигъри му се стори, че казаното звучи твърде приемливо. Ала се сети за ужасното изражение върху лицето на вуйчо си в мига, преди Поли да изчезне, и тутакси прозря смисъла зад високопарните слова на вуйчо Андрю. „Въобразява си — рече си наум Дигъри, — че му е позволено всичко, за да постигне каквото си е намислил.“

— Разбира се — продължи вуйчо Андрю, — дълго време не смеех да отворя кутията, защото се досещах, че сигурно съдържа нещо твърде опасно. Помни — кръстницата ми беше изключителна жена. Истината е, че тя бе една от последните смъртни в тази страна, в чиито вени течеше кръв на фея. (Според думите й имало още две по нейно време — една графиня и една чистачка.) Всъщност, Дигъри, сега разговаряш с последния човек (вероятно), който е имал за кръстница фея. Ето! Ще си спомняш за това, когато самият ти остарееш.

„Бас държа, че е била лоша фея“ — помисли си Дигъри, а на глас попита:

— А Поли?

— Защо питаш все за това? — тросна се вуйчо Андрю. — Сякаш има някакво значение! Най-напред естествено се залових внимателно да изуча кутията. Беше много, много стара. А дори и в онези години знаех достатъчно, за да съм наясно, че не е гръцка, египетска, вавилонска, хетска или китайска. Ставаше въпрос за много по-стари времена. О, велик ден, когато най-после открих истината: кутията бе атлантидска. Произхождаше от изчезналия остров Атлантида. Следователно бе просъществувала векове преди всички останки, които се откриват от каменната епоха в Европа. И съвсем не беше груба и недодялана като тези предмети. Защото много, много отдавна Атлантида е била велик град с палати, храмове и учени мъже.

Направи пауза, сякаш очакваше Дигъри да се обади. Ала с всяка изминала минута Дигъри все по-малко харесваше вуйчо си, затова мълчеше.

— Междувременно — вуйчо Андрю нямаше намерение да спира — по други пътища (не е редно обаче да ги обяснявам на едно дете) научавах най-различни неща за Магията като цяло. Това означава, че бях започнал да се досещам какво може да има в кутията. Чрез различни експерименти сведох възможностите до минимум. Наложи се да се запозная с… е, с някои направо дяволски необикновени хора и да преживея доста неприятни неща. От това косите ми побеляха. Човек не става лесно магьосник. Здравето ми се разклати, ала постепенно се оправих. И най-накрая разбрах .