Клайв Луис: Племенникът на Магьосника

— А той за какво иска да говори?

— Не знам. Тя никога не му позволява да продължи. Но има и трето. Една нощ, всъщност снощи, както минавах край стълбището към тавана, за да си легна (не ми харесва, дето трябва да минавам оттам), чух вик.

— Да не би да е заключил там лудата си съпруга?

— И аз помислих същото.

— Или е фалшификатор на пари…

— А ако е бил пират като онзи в началото на „Островът на съкровищата“ и постоянно се крие от старите си другари?

— Колко вълнуващо! — възкликна Поли. — Представа си нямах, че къщата ти е толкова интересна.

— Може и да ти се струва интересна — възрази Дигъри, — но как щеше да се чувстваш, ако трябваше да спиш там? Имаш ли представа какво е да лежиш буден под одеялото, като очакваш да чуеш стъпките на вуйчо Андрю, който се прибира в стаята си. А и очите му са такива едни страшни.

Така започна познанството на Поли и Дигъри. Случи се в самото начало на лятната ваканция. И понеже нито тя, нито той отидоха на море, срещаха се почти всеки ден.

Началото на приключенията сложи лятото — такова дъждовно и студено не помнеха от години. Какво друго им оставаше, освен да си измислят забавления вкъщи, по-скоро да предприемат проучвания в къщата. Имаш ли представа какви изумителни неща могат да бъдат открити със свещ в ръка из някоя голяма къща, а още повече в цяла редица залепени една до друга къщи? Поли отдавна си имаше находка — малката врата в дъното на техния таван отвеждаше към цистерната, а с внимателно изкачване се стигаше до тъмно местенце, подобно на дълъг тунел — от едната страна с тухлена стена, а от другата — със скосен покрив. Керемидите на покрива пропускаха тук-там по малко светлина. В тунела нямаше под, само рехаво наредени греди с хоросан между тях. Стъпиш ли на такова място, пропадаш през тавана на долната стая. Поли превърна мястото в тунела зад цистерната в пещера на контрабандист: довлече стари щайги, счупени кухненски столове и разни други неща и ги нареди върху гредите така, че направи под. В скривалището държеше касичка, пълна с различни съкровища, един разказ, който пишеше в момента, и няколко ябълки. От време на време тук пиеше и джинджифилова бира. Разпръснатите наоколо стари бутилки придаваха на мястото съвсем истински вид на контрабандистко убежище.

Дигъри хареса скривалището (тя не му показа разказа), но изследователският му интерес бе насочен другаде:

— Колко според теб е дълъг тунелът? Искам да кажа, дали свършва в края на вашата къща?

— Не. Стените не стигат до покрива — обясни Поли. — Не знам докъде продължава тунелът.

— Значи можем да извървим цялата редица от къщи.

— Така е — съгласи се Поли. — И, олеле…

— Какво?

— Всъщност има откъде да влезем в другите къщи!

— Да, и да ни арестуват като крадци. Не, благодаря.

— Не се прави на толкова умен! Имах предвид къщата след вашата.

— Защо точно нея?

— Защото е необитаема. Татко казва, че никой не живее там още откакто сме се нанесли в нашата.

— Е, щом е така, предполагам, ще успеем да видим какво има в тази къща — думите на Дигъри прозвучаха като предложение.

В действителност той се вълнуваше много повече, отколкото личеше по тона му. Защото точно като теб си представяше всички причини, поради които къщата бе необитаема от толкова време. И Поли си мислеше същото. Никой от тях не спомена думата духове. И двамата бяха на мнение, че щом веднъж им е хрумнало да проучат мястото, би било глупаво да се откажат.

— Да опитаме ли сега? — обади се Дигъри.

— Добре — съгласи се Поли.

— Да не го правим, ако не искаш?

— Искам, ако и ти искаш — отвърна тя.

— Как ще разберем, че сме стигнали там?

Решиха да излязат от скривалището и да преброят колко са стъпките между две греди. Така ще пресметнат колко греди има над една стая. Ще прибавят още четири за коридора между двете тавански помещения в къщата на Поли и още толкова стъпки за стаичката на прислужницата, колкото за таванското помещение. В крайна сметка ще изчислят дължината на къщата. Когато извървят втори път същото разстояние, ще се озоват в края на къщата на Дигъри. А следващата врата означава, че влизат в тавана на необитаемата къща.

— Изобщо не очаквам да е необитаема — подхвърли Дигъри.

— А какво очакваш?

— Положително там живее някой, крие се и излиза само през нощта с фенер в ръка. Най-вероятно ще открием банда закоравели престъпници и ще получим наградата. Глупаво е една къща да е необитаема толкова години, освен ако няма някаква тайна.