Клайв Луис: Племенникът на Магьосника

— Готово! Сега глупавата ми сестра няма как да ви хване.

Децата не очакваха възрастният човек да направи подобно нещо. Сърцето на Поли слезе в петите. Двамата с Дигъри заотстъпваха към вратичката, през която влязоха. Не допускаха обаче колко бърз бе вуйчо Андрю. Той ги заобиколи, затвори и тази врата и застана пред нея. Потърка ръце и така изви пръсти, че кокалчетата му изпукаха. Имаше дълги бели пръсти.

— Очарован съм да ви видя — подхвана той. — В момента ми трябват точно две деца.

— Моля ви, господин Кетърли — обади се Поли, — почти е време за обяд. Непременно трябва да си вървя. Ще ни пуснете, нали?

— Не сега — отвърна вуйчо Андрю. — Възможността е прекалено добра, за да я пропусна. Трябват ми две деца. Разбирате ли, на прага съм на велико откритие. Опитах с морско свинче и вярвам, че се получи. Но морското свинче не ти казва нищо, нали? А и не можеш да му обясниш как да се върне.

— Вуйчо Андрю — намеси се и Дигъри, — наистина е време за обяд, всеки момент ще ни потърсят. Трябва да ни пуснеш!

— Трябва? — повтори вуйчо Андрю.

Дигъри и Поли се спогледаха. Не посмяха да отронят ни дума, но в очите им се четеше: „Не е ли ужасно?“ и „Ще се преструваме, че сме съгласни с него.“

— Ако сега ни пуснете за обяд — събра кураж да каже Поли, — ще се върнем веднага след храна.

— И откъде да съм сигурен? — усмихна се вуйчо Андрю лукаво. Ала сякаш промени решението си. — Е, щом наистина се налага да вървите, предполагам, че не бива да ви спирам. Не очаквам две млади същества като вас да изпитват удоволствие да разговарят с такъв стар и глупав човек като мен. — Въздъхна и продължи. — Представа нямате колко съм самотен понякога… Няма значение. Идете да обядвате. Искам обаче да ви направя подарък. Не всеки ден идва момиченце в мрачния ми стар кабинет, особено, трябва да добавя, такава привлекателна млада дама.

Поли започна да си мисли, че в крайна сметка може и да не е толкова луд.

— Искаш ли пръстенче, мила моя? — обърна се вуйчо Андрю към Поли.

— Имате предвид едно от онези жълтите или зелените ли? — попита Поли. — Прекрасно!

— Няма да е от зелените — промърмори вуйчо Андрю. — Опасявам се, че те не са за раздаване. Но на драго сърце ще ти дам което и да е от жълтите. Ела да пробваш!

Поли съвсем забрави страховете си и мисълта, че старият мъж може да е луд. А и ярките кръгчета бяха така тайнствено привлекателни. Приближи се към подноса.

— Ха, честна дума! — възкликна тя. — Тук жуженето се чува по-високо. Сякаш пръстените го издават.

— Какво странно хрумване, мила моя — засмя се вуйчо Андрю.

Смехът прозвуча естествено, ала Дигъри зърна алчното, почти хищническо изражение върху лицето му.

— Поли! Не ставай глупачка! — провикна се той. — Не го докосвай!

Оказа се прекалено късно. В същия момент Поли се пресегна, за да пипне едно от кръгчетата. И на мига — без никакво проблясване, шум или каквото и да било предупреждение — тя изчезна. Дигъри и вуйчо му останаха сами в стаята.

Стана внезапно и толкова различно от всичко, което се бе случвало на Дигъри дори в кошмарите му, че той неволно изпищя. Ръката на вуйчо Андрю начаса се озова върху устата му.

— Не се и опитвай! — просъска той в ухото му. — Ако вдигаш шум, майка ти ще чуе, а знаеш какво може да й се случи, като се изплаши.

Както казваше Дигъри по-късно — направо се отврати от начина , по който той караше хората да правят каквото иска. Но, разбира се, повече не изпищя.

— Така е по-добре — отбеляза вуйчо Андрю. — Вероятно не успя да се въздържиш. Подействало ти е като шок да видиш как някой изчезва. Дори и аз се сепнах, когато същото се случи с морското свинче онази вечер.

— Тогава ли извика? — по любопитства Дигъри.

— А, чул си значи, така ли? Надявам се, не си ме шпионирал.

— Не — отвърна Дигъри с достойнство. — Но какво стана с Поли?

— Поздрави ме, мило момче! — Вуйчо Андрю доволно потри ръце. — Експериментът ми успя. Малкото момиче го няма… Направо изчезна от този свят.

— Какво направи с нея?

— Ами изпратих я… на друго място.

— Какво значи това? — не спираше да пита Дигъри.

Вуйчо Андрю приседна и продължи:

— Ще ти разкажа всичко. Чувал ли си някога за старата госпожа Льофей?

— Не беше ли някаква пралеля? — попита Дигъри.

— Не точно. Беше моя кръстница. Това там е портретът й.

Дигъри погледна избелялата фотография на стара жена с боне. И сега се сети, че е виждал същото лице на снимката в чекмеджето у дома в провинцията. Попита майка си коя е жената, но на нея никак не й се говореше на тази тема. Физиономията съвсем не беше привлекателна, макар че, както си мислеше Дигъри, човек никога не може да се ориентира напълно по старите снимки.