Клайв Луис - Племенникът на Магьосника

Сложиха си зелените кръгчета и отново застанаха на брега на езерцето. Но тъкмо да скочат отново и Дигъри нададе протяжен вой:

— О-о-о-о…

— Какво става? — стресна се Поли.

— Току-що ми хрумна великолепна идея. Какви ли са останалите езерца?

— Какво искаш да кажеш?

— Щом ще се върнем в, нашия свят, като скочим в това езерце, къде ще се озовем, ако скочим в друго? Представи си, че има по един свят на дъното на всяко езерце!

— Според мен ние вече сме в Другия Свят или Другото Място, за което говореше вуйчо ти Андрю. Нали каза…

— О, остави вуйчо Андрю! — прекъсна я Дигъри. — Ако питаш мен, той не знае нищо за това място. Липсва му смелост да дойде. Спомена само един Друг Свят, но ако има още десетки?

— Искаш да кажеш, че е възможно тази гора да е само един от тях?

— Не, според мен тази гора въобще не е свят. Смятам, че тя е нещо като междинно място.

Поли изглеждаше озадачена.

— Не разбираш ли? — настоя Дигъри. — Слушай! Помисли за нашия тунел на тавана! Той не е стая на нито една от къщите. В известен смисъл той не е дори част от някоя къща. Но веднъж като попаднеш в тунела, можеш да вървиш из него и да се озовеш в която и да било къща. Не е ли възможно и тази гора да е такава? Място, което не е в никой от световете, но веднъж като попаднеш тук, можеш да стигнеш навсякъде?

— Е, дори и да е така… — поколеба се Поли, но Дигъри я прекъсна, сякаш не я чу.

— И това, разбира се, обяснява всичко — заключи той. — Затова е така тихо и сънливо тук. Никога нищо не се случва. Както у дома. Хората приказват, правят разни неща и се хранят в къщите си. Нищо не се случва на междинните места, зад стените и над таваните или под пода, или дори в тунела ни. Но излезеш ли от тунела, можеш да се окажеш в коя да е от къщите. Според мен от тук имаме възможност да отидем навсякъде! Няма защо да скачаме в езерцето, от което дойдохме. Поне засега.

— Гората между световете — произнесе Поли замечтано. — Звучи доста примамливо.

— Хайде! — подкани Дигъри. — Кое езерце да изберем?

— Виж какво — спря го Поли. — Няма да пробвам ново езерце, преди да се уверим, че можем да се върнем през нашето. Та аз дори още не съм убедена, че всичко ще бъде наред.

— Как ли пък не! — възрази Дигъри. — И вуйчо Андрю да ни хване и да ни вземе кръгчетата, преди да сме се позабавлявали. Не, благодаря!

— Защо не преминем само част от пътя надолу в нашето езерце — предложи Поли. — Така ще се уверим дали наистина всичко е наред. Ако успеем, ще сменим пак кръгчетата и ще се върнем тук, преди отново да се озовем в кабинета на господин Кетърли.

— А как ще изминем част от пътя надолу?

— Беше нужно известно време, за да се изкачим. Предполагам, ще е нужно известно време, за да се върнем.

Отначало Дигъри бе против предложението, но в крайна сметка се принуди да приеме, защото Поли категорично отказа да предприеме каквото и да било изследване на нови светове, преди да се увери, че има начин да се върне в стария свят. Тя беше не по-малко безстрашна от него при някои опасности (когато ставаше въпрос за оси например), но не прояви голям интерес към открития, за които никой дотогава не бе чувал. А Дигъри беше от хората, които искат да знаят всичко, и когато порасна, стана известният професор Кърк, който се появява в следващите книги.

Известно време спориха и се договориха така: слагат зелените кръгчета („Зелено значи безопасност — отбеляза Дигъри. — Не забравяй кое за какво е!“), хващат се за ръце и скачат. Щом им се стори, че се връщат в кабинета на вуйчо Андрю или дори към техния свят, Поли извиква: „Спри!“, свалят зелените кръгчета и слагат жълтите. Дигъри настоя той да извика „Спри!“, ала Поли не се съгласи.

Сложиха си зелените кръгчета, хванаха се за ръце и още веднъж извикаха: „Едно — две — три — и.“ Този път се получи. Трудно е да се опише какво усетиха, защото всичко стана прекалено бързо. Отначало на фона на тъмното небе се появиха ярки подвижни светлини и Дигъри остана с впечатлението, че това са звезди, дори се кълнеше, че е видял Юпитер съвсем наблизо — толкова близо, че различил луната му. Но почти веднага се появиха безбройни редици покриви и комини и зърнаха катедралата „Свети Пол“. Тогава разбраха, че всъщност виждат Лондон. Странното е, че виждаха през стените на къщите. Съзряха вуйчо Андрю — много неясен и размазан, но постепенно образът му ставаше по-ясен и релефен, все едно идваше на фокус. И преди да стане съвсем истински, Поли извика: „Спри!“ Спряха и светът избледня като сън, а зелената светлина над главите им ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая главите им не се подадоха над повърхността на малкото езеро и те бързо излязоха на брега. Заобиколи ги гората — зелена, ярка и тиха както винаги. И всичко това се случи за не повече от минута!