Питър Строб - Джулия

Старите броеве на „Таймс“ и „Ивнинг Стандарт“, които прочете я убедиха в един факт: Оливия Ръдж е била дете, с ненормално поведение. Едно от децата в нейната банда в Холанд Парк заявило (цитатът беше анонимен), че Оливия била „изкривена“, а един обикновен журналист я намираше „смущаваща“. Ако Джулия откриеше истината за смъртта на малкия Джефри Брейдън, може би това щеше да успокои Кейт. Не беше ли доказателство за това и необикновената промяна в настроението й, откакто прочете онези страници от книгата за кралския град Кенсингтън? Винаги й е било трудно да се концентрира, да си спомни какво трябва да направи едно след друго, но сега имаше усещането, че е яхнала една огромна вълна, която невъзвратимо я носеше напред. Оставяше вечерята си да загори, полупразни чаши от кафе стояха навсякъде из къщата, но откакто й бе хрумнала идеята да помоли Пери Мюлино да й помогне да получи читателска карта, тя имаше цел, пред която всичко бледнееше — дори Магнус вече имаше по-малко значение. Нека обикаля наоколо, щом му харесва. Той живееше само в настоящето; нямаше никаква връзка с това, което действително беше важно.

Напълно доволна от това, което каза на Лили преди да затвори, Джулия бе тръгнала без определена цел към прозорците, които гледаха към градината, когато се сети за идеята, хрумнала й в края на работния ден в библиотеката. Преди да говори с Хедър Ръдж — а не се съмняваше, че тя ще й отговори — щеше да хвърли поглед на стари броеве от светското списание „Тейтлър“. По време на славния си период тя сигурно е била снимана за това списание. Може би там щеше да има една-две снимки от нейните приеми.

Тогава си спомни за една забележка, направена от Марк, когато се появи като по чудо в момента, когато тя припадна. Като дойде в съзнание, видя, че главата и лежи на коленете на Хейзел Мюлино, а Марк държи ръката й. Макар че беше още съвсем отпаднала, не можа да не забележи впечатлението, което външният вид на Марк предизвика в Хейзел Мюлино, и се опита да стане, за да се изравни с тях. Той стисна ръката й по-силно и каза на мисис Мюлино:

— Не знам коя сте госпожо, но след като бяхте така любезна, мислите ли, че ще ви е възможно да прекосите парка, за да потърсите снахата на Джулия, Лили Лофтинг?

Той й даде адреса на Лили и добави, че „ще остане да бди над Джулия“. Малко объркана, но щастлива, че може да бъде полезна, Хейзел ги остави.

— Добре стана, не намирате ли? — попита я тогава Марк.

— Жените винаги ли правят това, което им казвате?

— Почти винаги. Още повече те по правило проявяват и умението да не ме ужасяват. Мислех, че щяхте да направите чест на погребалния си поглед. Както момичето от картината на Бърн-Джоунс в Тейт Галери, за която винаги ме карате да си спомням.

— Погребален поглед? Бърн-Джоунс? За какво говорите? Вече се чувствам много по-добре. — Джулия се изправи с почти прояснено съзнание.

— Младото момиче в „Кралят Кофетуа и младата Просякиня“. Същите очи. Забелязах го преди много години — първия път, когато ви видях. От какво ви прилоша?

Тогава тя му разказа за русото момиченце от парка, като бързаше да свърши преди да пристигне Лили. Тази среща имаше толкова личен, толкова интимен характер, че поне за момента, тя можеше да се разкрие само пред Марк.

Джулия натъпка някои неща в чантата си и се втурна навън, точно в момента, когато едно такси пристигаше от другия край на Илчестър Плейс. Когато стигна до нея, тя му направи знак и каза на шофьора:

— До „Тейт Галери“, ако обичате. — Така беше по-добре, отколкото да кара Роувъра в свръхвъзбуденото състояние, в което се намираше.

Когато таксито спря пред Тейт, подаде на шофьора банкнота от една лира и бързо се изкачи по сивите каменни стълби, проправяйки си път сред обичайната тълпа от туристи. В музея попита един пазач:

— Бихте ли ми казали къде са прерафаелистите? (Представители на естетическо движение в Англия, според които апогея на живописта е бил в епохата на предшествениците на Рафаел) — Търся конкретна картина. От Бърн-Джоунс.

Човекът я упъти точно. Джулия слезе по стълбата и намери залата, която й бяха посочили. Веднага позна картината. Младото момиче бе седнало на възглавничка върху една дълга каменна пейка и държеше срамежливо няколко цветя; кралят, седнал на земята срещу нея върху златна тъкан, я гледаше с вдигнати очи. Тя наистина приличаше на младото момиче, което Бърн-Джоунс бе нарисувал. Погребален поглед. Нейните очи наистина ли бяха толкова кръгли? Но кралят… като се махне късо подстриганата му брадичка, кралят беше Марк! Джулия сподели вика си на удоволствие. В продължение на десет минути тя остана закована пред картината, после, без да престава да я гледа, седна на една пейка, откъдето можеше да я вижда. В малката зала се изреждаха групи, които нахлуваха, изпълваха я и се изнизваха. Всеки път, когато й препречваха картината, Джулия сменяше мястото си на пейката. Когато най-после остана сама в залата, започна тихо да плаче.