Дийн Кунц - Непознати пътища

Двуметрови вентилационни тръби, заградени за безопасност, се издигаха от едната страна на улицата. Над тях се виеха стълбове дим, подобни на процесия от духове, прогонени от подземното царство, подхвърляни от вятъра и пречиствани от дъжда. Те оставяха след себе си само дим и миризма на горещ катран.

Двуетажната къща на Биймърови беше доста тясна, като се имаше предвид големият парцел, върху който се издигаше. Приличаше на високите сгради в центъра на големите градове като Алтуна или Джонстаун. Изглеждаше по-висока, отколкото беше, и вдъхваше страх. На първия етаж светеше.

Докато изкачваха стъпалата на верандата, Джоуи дочу музика и тих смях. Явно телевизорът работеше. Почука на дървената врата.

Вътре в къщата невидимата компания се смееше гръмогласно, а нежните звуци на пиано подсказваха, че хората се веселят.

След кратко колебание Джоуи почука отново, този път по-силно.

— Изчакай малко, де — извика някой отвътре.

Успокоена, Селест въздъхна шумно:

— Те са добре.

Мъжът, който отвори вратата — вероятно Джон Биймър — беше минал петдесет и пет и бе с плешиво теме, обрамчено с косица, заради което приличаше на абат Тък от дружинката на Робин Худ. Биреното му шкембенце висеше над колана на панталоните. Торбичките под очите и отпуснатата му челюст му придаваха вид на старо, дружелюбно ловджийско куче.

Джоуи държеше пушката, насочена към пода на верандата и мъжът не я видя веднага.

— Ти си един много нетърпелив младеж, нали? — приветливо каза Джон. Сетне забеляза и Селест и се усмихна широко. — Ей, госпожице, лимоновият пай, дето го донесе онзи ден, беше страхотен.

— Господин, Биймър, ние… — започна тя.

— Наистина беше страхотен — прекъсна я той и потупа корема си, за да подчертае думите си. — Не знам защо позволих на Бет и мама да го помиришат, преди да си го хапна сам!

Разнесе се ужасен гръм, сякаш някъде наблизо бурният вятър пречупи дебел клон, ала огромното кърваво петно, което обагри бялата тениска на Джон Биймър, нямаше нищо общо с вятъра. Усмивката му се разкриви странно, докато силата на изстрела го запращаше назад.

Джоуи блъсна Селест в гостната. Запрепъва се след нея, претърколи се и блъсна входната врата да се затвори. Портретите на Джон Кенеди и папа Йоан XXI и едно бронзово разпятие, висящо над дивана, едва не паднаха.

Биймър беше отхвърлен в стаята, което значеше, че калибърът на пушката е голям, може би подходящ за лов на елени или на още по-едър дивеч, беше цял топ. Вероятно патроните бяха с кух връх.

В син халат, с корона от розови къдрици на главата, госпожа Биймър се надигна от креслото пред телевизора, обзета от тих ужас. Когато видя съпруга си проснат на земята в локва кръв и забеляза пушките на Селест и Джоуи, тя си направи погрешен извод. Разпищя се и побягна.

— Лягай долу — изкрещя Джоуи.

— Бет, стой долу — умолително извика Селест.

Без да ги слуша, обзета от паника, Бет Биймър се защура из къщата, минавайки пред прозореца. Стъклото мигновено се пръсна с весел камбанен звън. Изстрелът попадна в слепоочието на жената и блъсна главата й с такава сила, че вратът и се счупи. Докато от телевизора се разнасяше необузданият смях, Бет се строполи в краката на старицата в жълт спортен екип, която седеше на диванчето.

Възрастната жена беше Хана, майката на Джон, но тя така и не можа да заплаче за загубата на сина си и съпругата му. Следващите три изстрела профучаха без звън през счупеното стъкло и убиха Хана на място, докато протягаше трепереща ръка към бастуна си, преди Джоуи и Селест дори да успеят да я предупредят.

Войната с Виетнам беше свършила през април, но Джоуи се почувства все едно се намира на бойното поле някъде в Азия. Абсолютно безсмислената смърт можеше да го парализира от ужас и да го разколебае в решимостта му да помогне на хората от Коъл Вали, ала Джоуи не беше просто двайсетгодишно хлапе, а момче с житейския опит на четирийсет годишен мъж, свикнал с жестокостите, насилието и убийствата на деветдесетте години. Джоуи беше продукт на последното десетилетие от хилядолетието и доста адекватно можеше да реагира на внезапните престрелки и кланета.

Дневната беше обляна в ярка светлина и двамата със Селест ставаха лесни мишени, затова Джоуи се претърколи на една страна и стреля в полилея. Трясъкът беше оглушителен, ала Джоуи просто моментално зареди нов патрон и стреля в нощната лампа върху масичката край дивана, а после още веднъж — в последната лампа.