Дийн Кунц - Непознати пътища

— Значи, доколкото знаеш — всичко се е случило наистина. Наистина са намерили дванайсет трупа в тази църква, единайсет по пейките и един на олтара.

— Ако наистина е станало така и труповете са били открити, никой не е свързал Пи Джей с убийствата. Защото в моето бъдеще той си е на свобода.

— Божичко! Мама и татко! — Селест се отдели от Джоуи и изтича към дъното на залата.

Джоуи се втурна след нея и я последва през отворената порта към улицата.

Селест се подхлъзна, падна на колене, изправи се и продължи да тича, заобикаляйки колата откъм седалката до шофьора.

Когато стигна до колата, Джоуи чу някакъв тътен зад себе си, помисли си, че е гръмотевица, ала осъзна, че шумът идва изпод краката му. Над покрива на колата Селест го погледна притеснена:

— От избухванията е.

Тътенът се усили заплашително, улицата се затресе под краката им, сякаш отдолу имаше тунел, през който минава влак, и после изведнъж люлеенето и зловещият звук утихнаха. Някаква минна галерия се срути под земята.

Джоуи се заоглежда, но не видя никъде пукнатини и попита:

— Къде е?

— Сигурно в друга част на града. Хайде, хайде, побързай — подтикна го тя и влезе в колата.

Джоуи седна зад волана и уплашен, че внезапно избухване ще разпука улицата и ще погълне мустанга, подметна: — Избухвания значи, а?

— Никога не съм усещала толкова силен трус. Може и да е точно под нас, но много надълбоко, толкова дълбоко, че не е избил на повърхността.

— Все още — довърши Джоуи.

Макар че гумите бяха зимни, поднесоха на няколко пъти по пътя за дома на Селест, ала Джоуи овладя колата и завърши благополучно пътешествието. Къщата на семейство Бейкър беше бяла със зелени первази и две тавански прозорчета.

Джоуи и Селест се затичаха по замръзналата поляна, избягвайки алеята отпред заради поледицата. Лампите на първия етаж светеха и красивите фигури на скрежа блестяха по прозорците; на верандата също светеше. Налагаше се да влязат предпазливо, понеже не знаеха дали Пи Джей вече не е вътре. Нямаше как да знаят кое от трите семейства е първо в списъка му за посещения.

Селест обаче беше паникьосана. Отключи набързо и се втурна в антрето, като викаше:

— Мамо! Татко! Къде сте? Мамо! Никой не отговори.

Джоуи знаеше, че не може да спре Селест, затова я последва, докато тя се втурваше в стаите, блъскайки вратите, викайки родителите си с нарастващ страх. На долния етаж имаше четири стаи, на горния — също, освен това имаше и две бани — къщата не беше палат, но беше хубав дом и навсякъде имаше книги. Накрая Селест провери и своята стая, но родителите и не бяха там.

— Хванал ги е — повтаряше като обезумяла тя.

— Не, не мисля. Огледай се — няма следи от насилие, Няма признаци, че се е водила борба. А не смятам, че те щяха да го последват доброволно, не и в тази буря.

— Тогава къде са?

— Ако им се е наложило неочаквано да отидат някъде, щяха ли да ти оставят бележка?

Без да отговаря, Селест се обърна, излетя в коридора и се затича надолу по стълбите към първия етаж.

Джоуи я настигна чак в кухнята, където тя вече четеше някаква бележка, закачена на коркова дъсчица до хладилника.

Селест.

Бев не се е върнала от църковната служба тази сутрин. Никой не знае къде е. Шерифът я търси. Отиваме в Ашървил при Фил и Силви. Загубили са ума и дума от притеснение. Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Каквото и да стане, ще се приберем у дома преди полунощ. Надявам се, че си изкарала добре у Линда. Заключи вратите. Не се притеснявай. Бев ще се върне. Бог няма да позволи нещо да й се случи. Обичам те, мама.

Селест обърна гръб на корковата дъска и се втренчи в стенния часовник — показваше девет и две.

— Слава Богу, че не може да се добере до тях — с облекчение въздъхна тя.

— Ръцете — внезапно се сети Джоуи. — Дай да ти видя ръцете.

Селест ги вдигна. Ужасяващите рани бяха избледнели до леки синини.

— Сигурно взимаме правилни решения — каза той и се разтрепери от облекчение. — Променяме съдбата. Поне твоята. Просто трябва да продължим в същия дух.

Вдигна поглед към нея и видя, че тя втренчено гледа нещо над рамото му. Сърцето му подскочи и той се обърна, вдигайки заплашително лоста срещу невидимата опасност.

— Не — побърза да го успокои Селест. — Просто видях телефона. Можем да се обадим за помощ. На шерифа. Нека да знаят къде е Бев и къде да търсят Пи Джей.

Телефонът беше стар модел с шайба. Джоуи не беше виждал такъв от доста време. Странно, но повече от всичко останало това го убеди, че се е върнал с двайсет години назад. Селест набра номер, ала веднага започна да натиска нервно вилката: