Дийн Кунц - Непознати пътища

— Няма сигнал. — Заради вятъра, леда… линиите сигурно са прекъснати.

— Не, той е виновен. Прерязал е жиците.

Джоуи знаеше, че е права.

Селест тресна слушалката и излезе от кухнята.

— Хайде, можем да се справим по-добре и без лоста — подвикна му тя.

В кабинета Селест отиде до дъбовото бюро и от средното чекмедже извади ключ за шкафа с оръжията.

Две от стените бяха целите в рафтове, отрупани с книги. Джоуи прекара ръка по цветните им гърбове и тъжно рече:

— Едва тази нощ най-накрая осъзнах, че… когато ме накара да си замълча за убийството, Пи Джей открадна бъдещето ми.

Селест отвори витринката на шкафа с оръжията и попита:

— Какво значи това?

— Исках да стана писател. Винаги съм мечтаел за това. Но писателят се опитва да… поне ако е добър, винаги се опитва да разкрива истината. Как можех да стана писател, да търся истината, когато не можех дори да застана лице в лице с истината за брат си? Пи Джей ме остави без бъдеще, без посока в живота. И той стана писател.

Селест освободи една пушка от стойката й в шкафа и я сложи на бюрото:

— „Ремингтън“. Двайсети калибър с помпа. Хубава пушка. Я ми кажи нещо — как е успял да стане писател, след като става дума за истината? Та той е лъжец и измамник. Добър писател ли е?

— Всички казват така.

Момичето извади още една пушка и я сложи до другата на бюрото:

— И тази е „Ремингтън“. Татко е пристрастен към марката. Дванайсети калибър. Прикладът е от красиво орехово дърво, нали? Какво мислиш ти? Добър писател ли е той във вашето бъдеще?

— Преуспял е.

— Е, и? Това не значи непременно, че е добър.

— Спечели доста награди и винаги съм се преструвал, че го мисля за добър. Но… никога не съм го вярвал наистина.

Селест търсеше нещо из най-долното чекмедже в шкафа и приведена напред, решително каза:

— Значи тази нощ ще си върнеш бъдещето — и ти ще бъдеш добър.

В единия ъгъл на кабинета имаше метална кутия, голяма колкото куфарче. Тиктакаше и цъкаше.

— Какво е това? — полита Джоуи, сочейки кутията.

— Следи за повишаването на карбон-моноксида и на другите токсични газове, които подземните пожари освобождават. Има един и в мазето. Тази стая е достроявана, така че за нея трябваше отделен монитор.

— И алармата включва ли се?

— Аха. Ако има концентрация на газове. — Докато ровеше в чекмеджето, Селест откри две кутии с патрони. Извади и тях върху бюрото. — Всички къщи в града се снабдиха с такива устройства преди много време.

— Все едно да живееш върху бомба.

— Да. Но бомба със закъснител.

— Защо не се преместихте?

— Заради бюрокрацията. Непрестанното отлагане. Ако се изнесеш преди правителството да подготви документацията, къщата се обявява за изоставена и за обществена опасност и вече не са склонни да платят добри пари за нея. Налага се да си живеем тук, да ги чакаме, да поемем риска, ако искаме да ни се плати поне половината от стойността.

Отваряйки едната от кутиите, докато Селест отваряше другата, Джоуи полюбопитства:

— Знаеш ли как да използваш оръжие?

— Ходя на стрелбището и на лов заедно с татко още от тринайсет годишна.

— Не ми приличаш на ловец — подхвърли той, докато зареждаше двайсеткалибровата пушка.

— Все се целех, така че да пропусна, никога не съм убила нищо.

— Баща ти не забеляза ли?

Най-смешното е, че без значение какъв е дивечът, татко също се цели, за да пропусне. Макар да не знае, че аз знам.

— Тогава какъв е смисълът?

Селест зареди пушката си и се усмихна:

— Той просто обича да е в гората, да се разхожда в свежото утро, харесва му ободряващият аромат на боровете, а и така има възможност да бъде с мен. Никога не го е казвал, но мисля, че е искал син. Мама е имала проблеми, не е можела да износи второ бебе. Затова винаги се опитвах да бъда по груба пред татко. И той ме мисли за истинска мъжкарана.

— Ти си направо невероятна!

Напъхвайки припряно патрони в джобовете на дъждобрана си, тя отвърна:

— Аз съм, каквато съм.

Необичайността на изказването и му напомни за останалите неразгадаеми неща, които му бе казала тази нощ. Джоуи улови погледа и и отново пропадна в онези неизмерими дълбочини, криещи прекалено много мъдрост за крехката и възраст. Селест беше най-интересното момиче, което някога бе срещал, и се надяваше тя също да види нещо привлекателно в него.

Джоуи тъпчеше резервни патрони в джобовете на дънковото си яке, когато тя го попита:

— Мислиш ли, че Бевърли е първата?

— Първата?