Дийн Кунц - Непознати пътища

— Първата, която е убил?

— Надявам се… но не знам.

— Мисля, че е имало и други — мрачно заяви момичето.

— След онази нощ, след като избягах, съм убеден, че е имало и други. Явно затова живееше като номад. Писател — друг път. Харесвал му е животът на път, защото се е местел от една полицейска юрисдикция в друга. Мътните го взели, не бях го осъзнал, не исках да го осъзнавам, но това си е типично поведение за социопат — самотникът на пътя, аутсайдерът, непознат, където и да отиде, почти невидим. Много по-лесно се хваща такъв човек, ако труповете се появяват все на едно и също място. Най-умното, което направи Пи Джей, беше, че си избра професия на скиталец и стана известен, забогатя като пътуващ сериен убиец с репутация на писател, създаващ истории за любовта, смелостта и съчувствието.

— Е, да но това е в бъдещето, доколкото ме засяга. Може би е моето бъдеще, може би нашето бъдеще. А може би бъдещето е само едно. Не знам как стават тези неща и дали мисленето въобще ще помогне.

Устата на Джоуи се напълни с горчилка — сякаш вкусът на истината беше като вкуса на аспирина.

— Без значение дали бъдещето е само едно, или е множество от възможности, винаги ще се чувствам виновен за всички онези, които е убил след Бевърли, защото го оставих да се измъкне и не спрях тази лудост.

— И точно затова сега си тук с мен. За да промениш бъдещето. Не само за да спасиш мен, но и всички останали след мен… и за да спасиш себе си. Ала аз исках да кажа; че според мен той е убивал и преди Бевърли. Бил е прекалено хладнокръвен, Джоуи, да ти излезе с оная история за момичето, което се втурва под гумите на колата му на Пайн Ридж. Прекалено нагласено изглежда като за първа жертва. Когато си отворил багажника и си видял трупа, Ти Джей е нямало да бъде толкова спокоен, ако Бев е била първата. Начинът, по който те е убедил, Джоуи — та той е свикнал да слага мъртви жени в багажника и да захвърля труповете им, където никой няма да ги намери. Имал е много време да обмисли какво да прави, ако някой го спипа, преди да се отърве от някой труп.

Джоуи подозираше, че Селест е права, също както бе права, че телефонът не е прекъснат заради бурята.

Нищо чудно, че реагира така в кантората ка Хенри Кадински. Парите от завещанието на баща му идваха от Пи Джей. Бяха кървави пари, също като трийсетте сребърника на Юда. И парите на самия Сатана нямаше да бъдат по-мръсни. Джоуи зареди последния патрон в пушката си и каза:

— Да тръгваме.

Навън суграшицата беше спряла и отново валеше дъжд. Тънкият лед по тротоарите се топеше и се превръщаше в киша.

Цяла нощ Джоуи беше мокър и му беше студено. Всъщност беше живял скован от мраз цели двайсет години. Беше свикнал.

На половината път към колата той забеляза, че капакът на двигателя зее отворен. Когато стигна до форда, Селест вече осветяваше мотора с фенерчето си. Капачката на дистрибутора я нямаше.

— Пи Джей е — каза Джоуи.

— Забавлява се.

— Забавлява ли се?

— За него всичко това е игра.

— Струва ми се, че и в момента ни наблюдава.

Джоуи огледа близките изоставени къщи, вятърът огъваше дърветата между сградите. Взря се в южния край на улицата, където асфалтът свършваше и се издигаха гористите хълмове, погледна и на север, където се виждаше главната улица.

— Някъде наоколо е — неспокойно повтори Селест.

Джоуи се съгласи, ала в бурята щеше да е по-трудно да открие брат си, отколкото един срамежлив дух да се покаже на спиритически сеанс.

— Добре, значи сме без кола. Голяма работа. Градът и без това е малък. Кои са по-близо — Доланови или Биймърови?

— Бет и Джон Биймър.

— И майка му.

Селест кимна:

— Хана, Мила старица.

— Да се надяваме, че не сме закъснели.

— Не е възможно Пи Джей да е имал време да дойде тук преди нас, да прекъсне телефонните жици, да повреди колата и междувременно да убие още някого.

Въпреки това двамата забързаха. Обаче не смееха да тичат по хлъзгавия тротоар.

Бяха прекосили едва половината улица, когато подземните трусове се възобновиха, но този път шумът беше оглушителен и бавно нарастваше, докато земята не се разтресе под краката им, сякаш по реката Стикс вече не плаваха лодки и транспортът на душите на мъртвите се извършваше от тракащи и буботещи подземни влакове.

Семейство Биймър живееше на Норт Авеню, което не заслужаваше да бъде наречено авеню. Паважът беше ужасно напукан, а на места голямото подземно налягане го беше повдигнало на високи бабуни. Дори в мрака къщите, някога бели, сега изглеждаха сиви, сякаш не липсата на прясна боя беше проблемът, а отвратителните петна от сажди. Някои от вечнозелените растения бяха повехнали, а останалите бяха мъртви. Поне Норт Авеню беше в северната част на града, далеч от дома на Бейкър — от другата страна на пътя и още една пряка в източна посока.