Дийн Кунц - Непознати пътища

— Но определено не помогна — кисело отвърна той.

— Може би основният проблем е бил, че не си вярвал в нищо друго.

— Преди време бях помощник на свещеника. Обаче после пораснах. Образовах се.

— В колежа сигурно си чувал определението незрял — подчерта Селест. — Тя описва съвсем точно поведението ти.

— Ама ти наистина си умница, а? Всичко ти е ясно.

— Не. Въобще не съм умница. Но баща ми казва — признай, че не знаеш нищо, и вече си направила първата крачка към мъдростта.

— Баща ти, директорът на гимназията в затънтеното градче, да не би внезапно да е станал известен философ?

— Не ставай гаден.

Джоуи помълча и накрая се извини:

— Съжалявам.

— Не забравяй знака, който дадоха на мен. Кръвта ми по пръстите ти. Как да не повярвам? И което е още по-важно — как ти да не вярваш след това? Ти сам каза, че е знак.

— Не мислех. Бях… поддадох се на емоциите си. Щом ще мислим за това, нека да се придържаме към желязната логика, както ти искаше…

— Ако мислиш върху нещо прекалено дълго, няма да можеш да повярваш в него. Ако видиш птица, която прелита в небето и скоро се изгубва от поглед, след нея не остава доказателство, че наистина е съществувала. Откъде знаеш, че Париж съществува, като не си го виждал?

— Други хора са го виждали. Вярвам на тях.

— Други са виждали и Бог.

— Не е същото като да видиш Париж.

— Има много начини да видиш. И може би нито зрението, нито филмчетата на „Кодак“ са най-добрият начин.

— Но как да вярваме в бог, който е толкова жесток, че да позволи нелепата смърт на трима напълно невинни хора?

— Ами ако смъртта не е постоянно състояние? — без колебание изрече Селест. — Ако тя е само врата от един свят към друг, тогава може би не е толкова жестоко.

— На теб ти е толкова лесно — със завист каза Джоуи. — Толкова ти е лесно да повярваш.

— И за теб може да бъде лесно.

— Не.

— Просто го приеми.

— За мен не е лесно — настоя той.

— Тогава защо въобще си правиш труда да вярваш, че преживяваш тази нощ наново? Защо просто не я припишеш на някакъв тъп сън, защо не се изтегнеш и не заспиш, за да се събудиш едва на сутринта?

Джоуи не отговори. Не можеше.

Знаеше, че е безполезно, но все пак пропълзя до телефона на стената, пресегна се и вдигна слушалката. Нямаше сигнал.

— Няма начин да работи — ядоса се Селест.

— А?

— Не работи, защото си имал време да го обмислиш и изведнъж осъзнаваш, че няма друг начин да докажеш, че на света съществуват и други хора, на които да се обадиш. И ако няма начин да докажеш, че другите съществуват тук и сега, значи те просто не съществуват. Сигурно и тази думичка си научил в колежа — солипсизъм. Човек вярва, че не може да се докаже нищо, с изключение на убедеността му, че нищо не е реално освен собствената му личност.

Джоуи остави слушалката да се люлее на къдравото си кабелче, облегна се на стената и се заслуша в дъжда, във вятъра и в тихия шепот на мъртвите.

Най-накрая Селест наруши тишината:

— Не мисля, че Пи Джей ни дебне.

Джоуи също достигна до това заключение. Пи Джей нямаше да ги убие. Не още. Може би по-късно. Ако беше искал да ги очисти, лесно щеше да го направи, докато седяха на осветената веранда с Джон Биймър. Вместо това той се беше прицелил внимателно между главите им и беше застрелял Джон.

Очевидно поради някакви свои, извратени причини Пи Джей искаше те да останат живи и да станат свидетели на всички убийства в Коъл Вали, после щеше да ги очисти. Сигурно искаше Селест да бъде дванайсетият апостол в безжизнената пиеса, която смяташе да постави в църквата.

„Ами аз? Какво си намислил за мен, братле?“ — помисли си Джоуи.

Кухнята, макар и с пластмасови плотове и линолеум на пода, приличаше на Чистилището. На Джоуи му се искаше събитията или някакво отчаяно хрумване да му помогнат да се махне оттам. Трябваше да има нещо, което да направи, за да спре Пи Джей.

Обаче да отидат в дома на Доланови само с желанието да предотвратят убийствата, щеше да бъде пълно безумие. Със Селест просто щяха да станат свидетели на смъртта им.

Може би имаше начин да се вмъкнат в къщата, без някой да бъде застрелян на вратата или пред прозорците. Може би щяха да убедят хората, че са в опасност, и заедно с тях да се барикадират в дома като в крепост. Ала тогава Пи Джей просто щеше да драсне клечката и да ги изгори до един или да ги принуди да избягат навън, където щеше да ги застреля като кучета.

Сети се, че Доланови имат гараж, и ако успееха да влязат в него, щяха да се качат на колата си, за да бягат, и тогава Пи Джей щеше да стреля по гумите от прикритието си. Сетне щеше да убие хората, докато те стояха в капана на повреденото си возило.