Дийн Кунц - Непознати пътища

Гадната й ръка се бе освободила от ужасното покривало. Макар и мъртва, жената умолително протегна ръка към него. Джоуи не понасяше гледката на обезобразената ръка, на кръвта, на дупката от пирон в деликатната длан. Ала най-много се ужасяваше, че жената може да проговори зад найлоновия си воал, че ще му каже неща, които той не би трябвало да научава, които не трябва да научава.

Джоуи се извърна от жената и се втренчи в стаята, от която беше излязъл.

— Джоуи?

Хенри Кадински стоеше точно пред него в оскъдно осветения коридор. Сенките сякаш се полепваха по него — с изключение на дебелите лещи на очилата му, които блестяха на жълтата светлина на лампата. Препречваше пътя му. Приближаваше се. Нетърпелив отново да предложи сделката си.

Като обезумял за чист въздух и освежаващ дъжд, Джоуи се извърна от Кадински и се върна на стълбището.

Блондинката още лежеше просната долу, протегна ръка, разтвори длан, молейки мълчаливо за нещо, може би за милост.

— Джоуи?

Гласът на адвоката. Току зад гърба му.

Джоуи се заспуска по стълбите, отначало нерешително, после по-бързо, сещайки се, че ще настъпи мъртвата, ако тя наистина е там, че ще трябва да я ритне, ако се опита да го сграбчи. Той взимаше по две стъпала наведнъж; без дори да се хваща за парапета. Тя все още лежеше там, осем стъпала по-надолу, шест, четири, протягаше се към него. Джоуи изпищя, щом достигна последното стъпало, и мъртвата жена изчезна. Тичешком прекоси освободеното от нея пространство, блъсна вратата и олюлявайки се, се изправи на тротоара пред „Старата градска таверна“.

Вдигна поглед към оцветения от неоновите надписи дъжд, толкова студен, че скоро можеше да се превърне в суграшица. За секунди Джоуи стана вир-вода, но не се чувстваше напълно чист.

В колата той затьршува под седалката на шофьора за малката бутилка.

Дъждът не можа да го очисти отвътре. Джоуи беше дишал въздуха на изкушението, беше го поглъщал. Уискито имаше голяма антисептична сила. Отвори бутилката и отпи голяма глътка. И още една.

Задави се и опитвайки се да си поеме дъх, затвори бутилката, уплашен, че ще я изпусне и ще разлее ценната течност.

Кадински не го последва в бурята, ала Джоуи не желаеше повече да се бави. Запали колата и се отдалечи от тротоара, разплиска водата от една огромна локва и потегли по Мейн Стрийт към края на града.

Не му се вярваше, че ще му бъде позволено да си замине. Нещо щеше да го спре. Колата щеше да се задави, да забуксува и после да откаже, да запали. На пресечката колите от насрещното щяха да се врежат в него, въпреки че сега улиците изглеждаха пусти. Мълния щеше да удари някой телефонен стълб и да го повали насред пътя. Нещо щеше да предотврати заминаването му от града. Джоуи се намираше в прегръдката на ужасно суеверие, от което не можеше да се отърси и което не можеше да обясни. Въпреки зловещите си предчувствия обаче той безпрепятствено достигна края на града и излезе от Ашървил. Мейн Стрийт се превърна в междуградско шосе. Гори и поля заместиха скупчените потискащи сгради на родния му град.

Все още треперещ от страх, Джоуи шофира близо два километра, преди да осъзнае колко странно бе реагирал на предложението да получи половин милион долара. Нямаше представа защо падналото сякаш от небето богатство го ужасява, не знаеше защо късметът, който имаше, лесно го убеждаваше, че душата му е в опасност.

В края на краищата, като знаеше как беше живял досега, осъзна, че така или иначе е прокълнат да се продьни в ада, ако адът въобще съществуваше. Джоуи стигна отбивката, край която се срещаха три шосета. Право напред се простираше щатската магистрала — блестяща черна панделка на фона на падналия сумрак. Отляво беше пътят за градчето Коъл Вали.

Онази неделна вечер преди двайсет години, когато пътуваше към колежа, Джоуи беше решил да завие по пътя за Коъл Вали, виещ се през планините, след което се сливаше със стария междущатски път, наричан от местните Блек Холоу, оттам щеше да продължи на запад до магистрала „Пенсилвания“. Винаги избираше този маршрут, защото беше най-кратък.

Но онази вечер по причини, които така и не успяваше да си припомни, подмина пътя за Коъл Вали. Тогава продължи по шосето и заобиколи Блек Холоу и магистралата „Пенсилвания“. Тъкмо по това шосе катастрофира и оттогава нататък всичко се обърка.

Онази нощ Джоуи караше десетгодишния си форд мустанг модел 65, който с помощта на баща си бе спасил и поправил, след като предишният му собственик го бе закарал на гробището за коли. Господи, как обичаше този автомобил. Единственото красиво нещо, което някога бе притежавал, и най-важното — което със собствените си ръце бе върнал към живот.