Дийн Кунц - Непознати пътища

Джоуи запази дистанция от стотина метра зад другата кола и това му попречи да различи марката и модела. Каза си, че все още има време да обърне, да поеме по другия път и да отпътува за Скрантън, както беше планирал. Ала ако огледаше добре колата пред себе си, може би нямаше да има възможност да се върне. Интуитивно усещаше, че колкото повече научава за случващото се, толкова по-голямо ще е влиянието върху собствената му сьдба. Километър след километър, той се отдалечаваше от истинския свят в тази непозната страна на вторите шансове и най-сетне пресечката с междущатското шосе щеше да престане да съществува в нощта зад гърба му.

След известно време колите се натъкнаха на бял плимут с две врати — кола, която Джоуи беше обожавал като дете, ала не бе виждал такава от цяла вечност. Беше се развалила и шофьорът бе спрял край пътя. Три сигнални ракети бяха запалени край плимута и на ярката им светлина дъждът заприлича на кървав порой — дело на мистично, тъмно тайнство.

Колата, която Джоуи бе следвал досега, намали и почти спря до плимута, после отново ускори.

Някакъв човек в черен дъждобран с качулка седеше край колата и държеше фенерче. Помаха на Джоуи, умолявайки го спре.

Джоуи се озърна към червените стопове на колата, която следваше. Тя скоро щеше да мине покрай едно възвишение и да изчезне от погледа му.

Минавайки покрай плимута, той видя, че човекът с дъждобрана е жена. Всъщност момиче. Поразително красиво момиче. На не повече от шестнайсет — седемнайсет години.

На светлината лицето и странно му напомни лика на Светата Дева от църквата „Богородични мъки“ в Ашървил. Понякога на кървавочервената светлина на молитвените свещи ясното керамично лице на Девата имаше също толкова безнадежден израз в очите като това момиче.

Когато Джоуи мина покрай девойката, тя го погледна умолително и в красивото и лице той зърна нещо, което го стресна — страшно привидение на това лице с извадени очи, посинено и окървавено. Някак знаеше, че ако не спре да и помогне, тя няма да доживее да види отново зората и че ще умре от жестока смърт в някой безбожен миг от бурята.

Паркира край пътя пред плимута и слезе от колата си. Дрехите му все още бяха мокри, затова въобще не обърна внимание на дъжда и на студения нощен въздух, който не можеше да се мери със смразяващия страх, сграбчил го за гърлото, откакто Джоуи научи за наследството си.

Забърза по тротоара и момичето се приближи към него.

— Слава Богу, че спряхте — рече тя. Дъждът се сипеше от качулката и като блестящ воал.

— Какво се е случило? — попита я той.

— Просто отказа.

— Докато карахте?

— Да. Не е от акумулатора.

— Откъде знаете?

— Още имам мощност.

Очите и бяха огромни и тъмни. Лицето и сияеше на светлината на сигналната ракета, а по страните и дъждовните капки се стичаха като сълзи.

— Може да е от генератора — предположи Джоуи.

— Разбирате ли от коли?

— Аха.

— А аз не — отвърна тя. — Направо съм безпомощна.

— Всички сме.

Момичето го изгледа учудено.

Сигурно беше наивно и не подозираше за жестокостите на света. И въпреки това Джоуи срещна в очите му нещо, което не разбра.

— Чувствам се изгубена — добави тя и очевидно още говореше за колите.

Джоуи повдигна капака:

— Подайте ми фенерчето си.

Отначало момичето като че ли не го разбра, после му подаде фенера.

— Мисля, че е безсмислено.

Докато дъждът се лееше по гърба му Джоуи прегледа свещите и кабелите на акумулатора.

— Ако може просто да ме откарате у дома, с баща ми ще се върнем утре.

— Нека опитам да запаля първо — отговори той и затвори капака.

— Ама вие дори нямате дъждобран — притесни се тя.

— Нищо.

— Ще настинете ужасно.

— Това е само вода — кръщават бебетата в нея.

Над главите им клонките на планинските лаврови дървета се заплетоха от вятъра и купчина изсъхнали листа полетяха, завъртяха се и бавно, безжизнено като разбито сърце, сбогувало се завинаги с надеждата, легнаха по земята.

Джоуи отвори вратата на шофьора, седна зад волана и сложи фенерчето на седалката до себе си. Ключовете бяха на таблото. Опита се да запали, но не успя. Включи фаровете и те огряха всичко наоколо.

Момичето, което стоеше пред колата, потъна в светлина. Вече не бе сгрявано от червения блясък на ракетите. Черният му дъждобран заприлича на роба с меки гънки, а лицето и ръцете му засияха.

Джоуи се втренчи в младата жена, чудейки се защо бе доведен при нея и къде ли щяха да се озоват двамата в края на тази странна нощ. После изключи фаровете.