Дийн Кунц - Непознати пътища

Онази октомврийска дъждовна вечер, когато Джоуи пое по грешния път, в Коъл Вали бяха останали само три семейства. По график предстоеше да се изнесат преди Деня на благодарността.

През онази година всички сгради в града бяха сринати с булдозери. Боклуците от развалините щяха да бъдат извозени. Улиците, надигнали се и напукани от скритите подземни пожари, щяха да бъдат затворени и разрушени. Полята и хълмовете щяха да бъдат озеленени, мините щяха да бъдат оставени да горят — някои твърдяха в продължение на сто или на двеста години, докато най-накрая въглищните залежи се изчерпеха.

Геолозите, минните инженери и чиновниците от Отдела по природни ресурси в Пенсилвания смятаха, че пожарите ще подкопаят площ от около хиляда акра — много по-голяма от тази, върху която се простираше Коъл Вали. Следователно и пътят към града щеше да спадне на много места и да се превърне в смъртна опасност за шофьорите. Преди деветнайсет години, когато градът бе заличен от лицето на земята, пътят към него също бе разрушен.

Когато Джоуи се връщаше в Ашървил преди ден, странното шосе го нямаше. А сега го очакваше. Простираше се в дъждовния здрач към непозната нощ. Пътят, по който не бе поел. Джоуи отново извади бутилката. Беше я отворил, но не си спомняше как и кога.

Ако отпиеше от останалото уиски, шосето пред него можеше да избледнее, да започне да се стопява и най-накрая да изчезне напълно. Може би бе глупаво да разчита на тайнствения втори шанс и на паранормалното спасение. Доколкото познаваше света, Джоуи знаеше, че ако включи на първа и поеме по непознатото шосе, ще промени живота си, но не за добро. Вдигна бутилката към устните си.

Гръм удари някъде в студените небеса. Барабаненето на дъжда се усили и Джоуи вече не чуваше ленивото бумтене на двигателя.

Ароматът на уискито бе сладък като спасение. Дъждът продължаваше да се лее. Изми и последната светлина от мрачното небе.

Макар че се бе скрил от дъжда, Джоуи не можеше да избяга от спускащия се мрак. Нощта нахлу в колата — познат спътник, с който бе прекарал безброй самотни часове в болезнени размисли за объркания си живот.

Джоуи и нощта бяха допивали заедно много бутилки уиски, след което той потъваше в тежък сън. Трябваше само да допие уискито и това опасно изкушение, което надеждата даваше, щеше да се изпари. Мистериозният път щеше да изчезне и тогава той щеше да продължи живота си. И макар и без никаква надежда, поне можеше да си го изживее спокойно, в благословен пиянски унес. Седя така дълго време. Искаше да пие, но не го направи, Джоуи не забеляза идващата зад него кола, докато фаровете и не блеснаха в задното стъкло на шевролета му. Светлината го оплиска, сякаш покрай него с пълна пара премина локомотив с едно-единствено огромно око като на циклоп. Джоуи погледна в огледалото за обратно виждане, ала ярката светлина го заслепи и той примигна.

Колата изрева и зави по пътя за Коъл Вали. Разплиска се много мръсна вода от локвите по пътя и Джоуи не успя да види каква е колата или да разгледа лицето на шофьора.

Когато пръските изтекоха, Джоуи свали стъклото на страничния прозорец. Другата кола намали. След около стотина метра стоповете светнаха и колата спря насред пътя.

— Не — промълви Джоуи.

Там, на пътя, червените стопове блестяха като очите на страховит демон, плашещи, но мамещи, ужасяващи, но хипнотизиращи.

— Не.

Джоуи се извърна и се взря в тъмната пелерина на нощта, за да зърне другия път — този, по който пое преди двайсет години. Тогава това бе грешният път, но не и сега. В края на краищата сега той не пътуваше към колежа както тогава; сега беше четирийсетгодишен мъж, бързаш към Скрантън, за да хване сутрешния полет за Питсбърг.

На пътя за Коъл Вали стоповете на другата кола светеха. Колата го чакаше.

Скрантън. Питсбърг. Вегас. Караваната. Нищожен, но безопасен животец. Без надежда… обаче и без гадни изненади. Червени стопове. Фарове. Бляскащи сред потопа. Джоуи затвори бутилката, без да отпие. Пусна фаровете и превключи на скорост.

— Исусе Христе, помогни ми.

Потегли по пътя за града.

Пред него другата кола тръгна отново. Бързо набра скорост.

Джоуи Шанън последва шофьора-привидение през завесата между реалността и някакво непознато място към вече несъществуващ град, към неизвестната съдба.

От вятъра и дъжда листата на надвисналите дървета се ронеха и падаха но пътя. Блъскаха се в стъклото на шевролета, задържаха се за миг подобни на прилепи с размахани крилца и после падаха, когато чистачките ги помитаха.