Дийн Кунц - Непознати пътища

Все още отпуснат в креслото си, Хенри Кадински отново взе лулата си и попита:

— Къде живееш, Джоуи?

— Вие знаете. В Лас Вегас. Нали точно там ме открихте.

— Имам предвид къде в Лас Вегас?

— Защо питате?

— Защото съм адвокат. Животът ми минава в задаване на въпроси и е трудно да се освободя от навика. Ще ти се наложи да ме изтърпиш.

— Живея в каравана.

— В един от онези комплекси с обществени плувни басейни и тенискортове?

— Със стари каравани — без заобикалки отвърна Джоуи. — Ама наистина стари.

— Ами басейн? А тенискорт?

— По дяволите, няма дори трева.

— Как си изкарваш прехраната?

— Аз съм крупие на блекджак. Понякога и на рулетките.

— Постоянно ли работиш?

— Само когато имам нужда.

— Когато пиянството не ти пречи ли?

— Когато мога — поправи се Джоуи, сещайки се за обещанието, което си беше дал — да бъде честен. — Парите са добри, особено с бакшишите от играчите. Мога да поспестя нещо за… моментите, когато се налага да прекъсна работа. Оправям се.

— Но при твоята трудова характеристика, нали вечно се местиш, вече не си намираш лесно работа в новите лъскави казина.

— Рядко — съгласи се той.

— И всяка следваща работа е в по-западнало казино в сравнение с предишното.

— За човек, който преди малко бе толкова добре настроен, сега определено проявявате жестокост.

Хенри се изчерви:

— Извинявай, Джоуи, просто се опитвам да ти намекна, че не си в положение да обърнеш гръб на това наследство.

Той остана непреклонен:

— Не го заслужавам, не го искам, няма да го приема. Точка по въпроса. Освен това никой няма да купи старата къща, а и съм повече от убеден, че никой няма да иска да се премести да живее там.

Потупвайки документите в отворената папка, адвокатът каза:

— Стойността на къщата е несъществена. Прав си. Къщата и покъщнината обаче не са основното в това завещание, Джоуи. Има и повече от половин милион долара ликвидни авоари — имам документи за влоговете на баща ти.

Устата на Джоуи изведнъж пресъхна. Сърцето му заби силно. Адвокатската кантора изведнъж освободи скритата досега тъма, която започна да се надига около него.

— Това е невъзможно. Татко беше беден човек.

— Но брат ти отдавна забогатя. Вече около четиринайсет години всеки месец като по часовник изпраща на баща ти чек. По хиляда долара. Нали ти казах, че Пи Джей се сърдеше за това, че баща ти почти нищо не харчеше. Общо взето, Дан почти винаги просто влагаше парите и макар че банкерите наричат това чудото на влога — капиталът нарастваше.

Гласът на Джоуи затрепери:

— Парите не са мои. На Пи Джей са. Откъдето дошло, там и отишло.

— Но баща ви ги остави на теб. Всичките. Завещанието му е легален документ.

— Дайте ги на Пи Джей, когато се появи — настоя той и отново се отправи към вратата.

— Предполагам, че Пи Джей ще уважи желанието на баща ти. Ще каже, че ти трябва да вземеш парите.

— Няма да ги взема, няма — повиши тон Джоуи.

Кадински го настигна в приемната, дръпна го за ръката и го задържа с думите:

— Джоуи, не е толкова лесно.

— Напротив.

— Ако наистина не ги искаш, значи трябва да откажеш да изпълниш завещанието.

— Отказвам се. Вече се отказах. Не ги искам.

— Трябва да изготвим документ, да го подпишем, да го заверим нотариално.

Въпреки че денят беше студен, а и кантората беше в северното крило на сградата, Джоуи се изпоти.

— Колко време ще отнеме изготвянето на документите? — попита той.

— Ако дойдеш, утре следобед…

— Не — сърцето му биеше силно. — Не, сър, не оставам и една нощ тук. Отивам в Скрантън. Имам полет до Питсбърг на сутринта. Оттам — право във Вегас. Чак до Вегас. Пратете ми документите по пощата.

— Така може би е по-добре. Ще имаш възможност да помислиш и да промениш решението си.

Джоуи вече не откриваше топлота в очите на адвоката. Вместо нея долови лукавството на купувача на души, на нещо зло с очи, които на различна светлина блестяха със сярно-жьлт цвят също като на кучето, което го предизвика на верандата.

Джоуи изтръгна ръката си от Хенри, блъсна го настрана и паникьосан затича към вратата.

Зад гърба му Кадински извика:

— Джоуи, какво става с теб?

— Стой далеч от мен — изкрещя той.

Щом стигна до стълбището, спря толкова рязко, че за малко щеше да падне. Сграбчи парапета на извитите стълби.

В подножието на стръмното стълбище лежеше мъртвата блондинка, увита в мушама. Мушамата беше стегнала голите й гърди. Зърната се виждаха, но лицето — не.