Дийн Кунц - Непознати пътища

Джоуи завиждаше на брат си, но не го мразеше. Пи Джей заслужаваше всяка отправена похвала и всеки долар от богатството си и Джоуи се гордееше с него.

Двамата бяха имали наистина силна н много здрава връзка като деца и сега продължаваха да бъдат близки, макар че общуваха най-вече по телефона, когато Пи Джей се обаждаше от Монтана или Кий Уест, или пък от някое малко и прашно градче в Тексас. Виждаха, се през три-четири години, когато пътят на Пи Джей му позволяваше да се отбие без предупреждение при брат си. После той продължаваше вечното си пътешествие.

Никой на този свят не означаваше толкова много за Джоуи както Пи Джей и това нямаше да се промени. Чувствата, които изпитваше към по-големия си брат, бяха сложни и никога нямаше да успее да ги обясни.

Дъждът смазваше поляната пред приземните прозорци на стаичката. Във висините, така далече от хората, сякаш бяха в друг свят, отекваха нови гръмотевици.

Джоуи беше слязъл в мазето за буркан. Ала стаята бе съвсем празна, ако не се брояха плакатите.

На циментовия под до крака на Джоуи се появи тлъст, черен паяк. Гадинката забърза нанякъде.

Джоуи не го стъпка. Загледа как паякът припряно търси скривалище и най-накрая го откри в една пукнатина.

Загаси лампата и оставяйки вратата широко отворена, се върна в помещението с пещта.

Когато заизкачва стълбите и стигна пред вратата на кухнята, Джоуи изведнъж си промърмори:

— Буркан? Какъв буркан?

Объркан, той се спря и погледна надолу към мазето.

Буркан с нещо? Буркан за нещо?

Не можеше да се сети защо му е притрябвал буркан и какъв точно беше търсил. Още един признак на деменцията. Прекалено дълго изкара без питие.

Изтормозен от постоянното объркване и дезориентация, които го преследваха още от пристигането му в Ашървил, Джоуи се върна в кухнята, след като загаси лампите в мазето.

Багажът му, стегнат и готов, го очакваше в дневната. Той изнесе куфара на верандата, заключи входната врата и пъхна ключа под изтривалката, където го бе намерил преди по-малко от денонощие.

Нещо изръмжа зад гърба му и той се обърна, за да се изправи срещу мокро от дъжда черно куче, което стоеше на стъпалата на верандата. Очите му бяха свирепи и жълти като серните огньове във въглищните мини, то се зъбеше срещу него.

— Махай се — рече му Джоуи меко, а не заплашително. Кучето изръмжа отново и се приведе, сякаш смяташе да се нахвърли върху него.

— И твоето място не е тук; също като мен си — каза Джоуи, без да отстъпва.

Кучето се обърка, потрепери и си тръгна.

Джоуи застана на най-горното стъпало с куфара в ръце и се загледа след кучето, което се отдалечаваше в сивия дъжд и малко по малко избледня като мираж. Когато се изгуби зад ъгъла, Джоуи лесно можеше да убеди себе си, че то е било поредната халюцинация.

Адвокатът въртеше бизнеса си от кантората на втория стаж на една тухлена сграда на Мейн Стрийт, точно над „Старата градска таверна“. Барът не работеше в неделя следобед, но малките неонови надписи на „Ролинг Рок“ и „Пабст Блу Рибън“ светеха на витрината и оцветяваха дъждовните капки по прозореца в зелено и синьо.

Кантората на Хенри Кадински се помещаваше в две стаи в един зле осветен коридор, приютяващ още и фирма за недвижими имоти, и зъболекарски кабинет. Вратата на приемната стоеше отворена. Джоуи пристъпи вътре и рече:

— Ехо, има ли някой?

Вътрешната врата бе открехната и отвътре се чу:

— Заповядай, Джоуи.

Вътрешната стая беше по-голяма от приемната, но все пак бе доста скромна по размери. Книги по право бяха наредени по рафтовете на две от стените, а на третата бяха закачени накриво две дипломи. Над прозорците се спускаха щори от дървени летви и разкриваха хоризонтални ленти от дъждовния ден. Бяха от щорите, които не се произвеждаха вече поне от петдесет години.

В стаята имаше две еднакви махагонови бюра. Преди време Хенри Кадински делеше кабинет с баща си Лев — градският адвокат преди Хенри. Лев почина, когато Джоуи завършваше гимназията. Неизползвано, но добре излъскано, бюрото стоеше като паметник.

Хенри остави лулата си в голям кристален пепелник, изправи се и стисна ръката на Джоуи.

— Видях те на службата в църквата, но не исках да се натрапвам.

— Не забелязах… никого — отвърна той.

— Как си?

— Добре. Добре съм.

Двамата постояха, без да знаят какво да си кажат. Сетне Джоуи се настани в едно от големите кресла срещу бюрото.

Кадински седна в своето кресло и взе лулата си. Хенри минаваше петдесетте, беше слаб с изпъкнала адамова ябълка. Главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото и тази несъразмерност се подчертаваше от линията на косата, която се бе отдръпнала на петнайсетина сантиметра над веждите. Зад дебелите стъкла на очилата лешниковокафявите му очи изглеждаха добри.