Дийн Кунц - Непознати пътища

Припомняйки си мустанга, Джоуи докосна челото си. Белегът беше само три сантиметра дълъг и почти не се забелязваше, но лесно се напипваше. Спомни си ужасяващото поднасяне, завъртането на колата по мокрото шосе, сблъсъка с табелата, пръсването на стъклото. Спомни си кръвта.

Сега седеше край отбивката, втренчил се в пътя за Коъл Вали, и осъзна, че ако поеме по него, както трябваше да направи през онази зловеща нощ преди много време, най-накрая ще му се удаде възможност да промени нещата. Щеше да си върне живота.

Идеята беше странна, може би също като онова суеверие, че нещо няма да го пусне да си замине от Ашървил, ала този път Джоуи не грешеше. Беше прав. Не се съмняваше, че му е даден втори шанс, знаеше, че някаква висша сила се е задействала в октомврийския здрач, знаеше, че разкриването на причината за пропадналия му живот се крие някъде по онова планинско шосе и го знаеше, защото пътят към Коъл Вали беше затворен и разрушен още преди повече от деветнайсет години и все пак сега той го очакваше, също както през онази странна нощ. Шосето беше възстановено като с вълшебна пръчица.

Джоуи намали, задмина знака „стоп“ и паркира точно срещу началото на пътя за Коъл Вали. Загаси фаровете, но остави двигателя включен.

Под надвисналите клони на дърветата двете мокри асфалтови ленти постепенно чезнеха в нарастващия мрак сред сенки черни като нощта. Нападали листа отрупваха тротоара и блестяха в мрака със странни светлини, като че сияеха. Сърцето му препускаше, биеше, блъскаше.

Джоуи затвори очи и се заслуша в дъжда.

Когато най-сетне отвори очи, беше почти убеден, че пътят ще е изчезнал, че е бил поредната халюцинация. Ала той си стоеше там. Двете ленти блестяха от сребърния дъжд. Листата, обагрени в червено и кехлибарено, блещукаха като пръснати скъпоценни камъни, примамващи го да поеме през тунела от дървета в тъмата отвъд.

Невъзможно.

Но го виждаше с очите си.

Преди двайсет и една години в Коъл Вали едно шестгодишно момченце — Руди Демарко — беше пропаднало в пукнатина, зейнала внезапно под краката му, докато си играело в задния двор. Ужасена от писъка на детето си, госпожа Демарко изтичала навън и открила сина си в дълбока три метра яма, от дъното на която се издигали серни изпарения. Жената се хвърлила в дупката. Там било горещо като в сърцето на пъкъла. Било като в пещ. Крачетата на Руди се заклещили между нападалите камъни, а отровните изпарения прикривали неизвестния ад на дъното. Задушаваща се, замаяна, дезориентирана, госпожа Демарко издърпала сина си от капана, в който попаднал. Докато нестабилната земя под краката и се напуквала, тресяла и хлътвала, жената довлякла Руди до някакъв наклон и панически започнала да дърпа детето нагоре. Земята пропаднала изведнъж и ямата се разширила, наклонената плоскост ужасяващо се сгромолясала надолу, ала жената успяла да издърпа детето си от горещите пари и да го положи на поляната. Дрешките му лумнали в пламъци. Майката легнала върху детето си и се опитала да задуши огъня, но и нейните дрехи се подпалили. Като притискала Руди към себе си и викала за помощ, тя се затъркаляла в тревата, за да угаси пламъците. Писъците и звучали зловещо в тишината — Руди вече не плачел. По-голямата част от дрехите му изгорели, косата му — опърлена, личицето му било обезобразено от ужасни мехури, а малкото му телце — обгорено. Три дни по-късно Руди Демарко починал от изгарянията в болницата на Питсбърг, където бил откаран с хеликоптер.

Шестнайсет години преди смъртта на детето местните живеели сред избиващите на повърхността подземни огньове, виещи се из минните галерии като антрацитни вени и артерии. Докато градските и щатските чиновници умували дали невидимите пожари ще изгорят от само себе си, докато спорели за различните възможности да ги потушат, докато пръскали цели състояния за скъпи консултации и безкрайни събрания, докато подхвърляли случая от една юрисдикция на друга, жителите на Коъл Вали не откъсвали поглед от мониторите, следящи за появата карбон-моноксид, за да не бъдат обгазени от отровните пари, които се просмуквали изпод основите на домовете им. Из града били пръснати вентилационни шахти над пожарищата с надеждата газът да бъде освободен и да бъде предотвратено образуването му в околните къщи или избиването му на детската площадка на началното училище. Трагичната гибел на Руди Демарко най-накрая принудила политиците и бюрократите да предприемат някакви мерки. Правителството изкупило най-застрашените домове, започвайки от онези, построени над най-горещите пожари, а после и домовете над по-слабите. През следващата година, докато къщите били изкупувани и жителите напускали града, Коъл Вали се превърнал в град-призрак.