Дийн Кунц - Пророчество

— Моят съпруг, идиотът — каза Лори с любов. — Джими, скъпи, единственото момче, което ще се роди с инструмент според твоите очаквания, ще се роди също и с рога, защото той ще бъде Антихристът.

— Е, добре, радвам се, че не е Антихристът — отвърнах аз. — Не искам да си представям на какво щяха да миришат пелените му.

Дори и в този радостен момент Бизо беше в мислите ни. Не бягахме в зловещо гробище, смеехме се в него.

Фостър беше станал шеф на полицията и като такъв беше разпоредил Лори и Анди да бъдат охранявани, докато са в болницата. Бодигардовете — цивилни полицаи — бяха инструктирани да обръщат внимание на себе си възможно най-малко. Когато след ден и половина заведох съпругата си и бебето вкъщи, пред къщата отново ни чакаше бодигард. Шефът им беше разпоредил да дежурят по дванайсет часа. Идваха и си тръгваха възможно най-дискретно, през гаража, криейки се на задната седалка на колата на татко или на моята. Хю действаше не само от загриженост за нас, но и с надеждата, че ще хване Конрад Бизо.

След една напрегната седмица, в която клоунът не се появи, Хю не можеше повече да оправдава разходите по нашата охрана. А и ако неговите пристрастени към сладкото служители напълнееха още малко, нямаше да могат да си закопчават панталоните.

Само до края на този първи месец татко, мама и баба се преместиха от съседната в нашата къща. Колкото повече, толкова по-добре.

Разчитахме също така и на помощта на колорадската гилдия на професионалните хлебари и сладкари. Тези момчета също пълнееха, но като пекари с опит, лишени от метаболизма на нашето семейство, бяха достатъчно разумни и носеха само панталони с ластици.

В края на месеца доблестните ни колеги се прибраха по къщите.

Татко и мама се върнаха в тяхната къща заедно с Уина.

Започнахме да си мислим, че Конрад Бизо може да е умрял. С постоянния си гняв срещу света, параноята, арогантността и склонността да убива чудно как не се беше самоубил още преди години.

Ако беше жив, може би пребиваваше в някой уютен приют за ненормални. Може би беше живял под прекалено много фалшиви имена и сега живееше в делириума на разкъсваща се самоличност, вярвайки, че е Клапи, Чизо, Слани, Бурпо, Нътси и Бонго — всичките наведнъж.

Въпреки че се страхувах, че бедствието ще ни сполети веднага щом повярваме, че Конрад Бизо е изчезнал завинаги, не можехме да прекараме останалата част от съществуването си в състояние на тревога. Дори и обикновената предпазливост се превърна в непосилен товар. Трябваше да продължим да живеем.

До 14 юли 2001 година, когато Анди празнуваше първия си рожден ден, вече бяхме усетили, че сме преминали от света, в който живееше и Бизо, в свят, в който го нямаше.

Животът беше хубав и ставаше все по-хубав. Ани беше на три и половина и отдавна се беше научила да ходи сама до тоалетната. Люси, на две годинки и нещо, съвсем скоро беше започнала да използва гърнето за големи и беше много ентусиазирана. Анди знаеше за какво служи гърнето, но го мразеше… докато постепенно не усети гордостта, с която Люси се възкачва на големия трон.

Ани и Люси имаха обща стая, точно срещу нашата. Тя беше разделена на две, като кътчето на Ани беше в жълто, а това на Люси — в розово.

Ани вече се очертаваше като мъжкарана и наричаше половината на Люси „момичешка“. Все още неопитна в саркастичния изказ, Люси определяше половината на сестра си като „глупав лимон“. И двете момичета бяха убедени, че в гардероба им живее чудовище.

Според Люси звярът беше космат и с големи зъби. Твърдеше, че яде деца и после ги повръща. Люси се страхуваше да не бъде изядена, но повече се страхуваше да не бъде повърната.

Само на двайсет и осем месеца, тя вече показваше такова предпочитание към реда, каквото други малчугани не само че не притежаваха, но и не разбираха. Всичко в нейната част от стаята си имаше място. Когато и оправях леглото, тя изглаждаше гънките след мен.

Реших, че Люси ще бъде брилянтна математичка или световноизвестен архитект, или обект на силен интерес от страна на психолозите, изучаващи обсебващи и натрапчиви разстройства.

Както Люси се наслаждаваше на реда, така Ани блаженстваше в безредието. Когато оправях нейното легло, тя го поотупваше, за да му придаде по-небрежен вид.

Според Ани чудовището имаше люспи, много на брой малки зъби, червени очи и нокти, боядисани в синьо. Нейното чудовище също като това на Люси ядеше деца, но не на една хапка, а бавно, вкусвайки ги парченце по парченце.